Руски ветерани от войната намериха в България втора родина

142  години  от  освобождението на България  

Едва ли някой от младите руски офицери, участвали в Руско – турската война от 1877/78 г., донесла свободата на България, са подозирали, че след повече от четиридесет години отново ще се завърнат, за да намерят втора родина.

Повечето от тях са висши офицери от армията на руския император, които след революцията от 1917 г. и последвалата гражданска война, са принудени да напуснат Русия. Сред емигрантите има лекари и сестри, които са участници в освободителната война. Руските ветерани идват в България през 1920 г. като част от армията на генерал Врангел. Настроението им най-добре обобщава написаното от подполковник Андрей Мелников, който се е сражавал при Плевен като подпоручик от  Дванадесети донски казашки полк:

„След отстъплението в Крим, ме евакуираха и като стоях един месец по параходите в Черно море, стъпих най–сетне на твърда, славна земя в България. Тук, като участник в Освободителната война, намерих съчувствие и топли ласки от страна на българския народ.”

През 1922 г. неколцина от руските военни ветерани се събират в една квартира в София. Инициативата е на генерал Алексей Смагин – генерал от кавалерията на генералния щаб. По време на войната той е прапорщчик в артилерия и участва в плевенската битка. В България генерал Смагин работи в цигарената фабрика „Енидже” в София. На тази среща присъства и военното аташе на Англия в България, майор Нид.

Взето е решение да бъдат поканени с обяви в печата да се обадят бившите участници във войната, които са в България. След месец се изготвя списък, който е представен на министър-председателя Александър Стамболийски. В него са седемдесет и пет души. На някой са предоставени финансови помощи, други са настанени в болници…

В края на годината, за 50-ата годишнината от епичната битка при Плевен, някой от тях получават от българския цар кръст за храброст.

В списъка представен на Стамболийски, значителна част са генерали, щабни офицери, но има  лекари и сестри. В него са генерал-лейтенант Николай Савойски, във войната поручик, сражавал се при Плевен. Генерал -майор Василий Селиванов е бил юнкер, когато участва в боевете при Плевен. Генерал Александър Селецки като поручик се сражава при Ловеч и Тетевен. В България се заселва в Тетевен.

В  битката за Плевен е участвал като доброволец от 33-ти Елецки полк Михаил Смирнов, който в България идва като подполковник.

Поручик Макарий Герасимович участва в боевете при Ловеч и Плевен като обикновен войник. Когато идва в България, той се заселва в Ловеч, където умира през 1926 г. Подобна е съдбата и на вахмистъра Емилиян Власев, който като обикновен войник се сражава при Свищов и Плевен. Той се заселва в Свищов, където умира през 1928 г.

Доктор Николай Попов – преподавател в Софийския университет е участвал в боевете при Гривица, а Александра Шубная е била милосърдна сестра в 58-ма военнополева болница при Плевен.

Настроението на ветераните илюстрира споменът на Николай  Губский, доброволец във войната от 17 Архангелски полк. Той се сражава при Никопол и Гривица, където е ранен от шрапнел. Живее в София. „ Бях единствен син и като се върнах от войната майка ми ме посрещна с думите: „Благодаря на бога, че те удостои да пролееш кръвта си за едно свято дело.”

Валери Какачев, 

Регионален военноисторически музей – Плевен