Днес българският поет и писател Любомир Левчев навършва 80 години

Днес българският поет и писател Любомир Левчев навършва 80 години. Любомир Левчев е автор на 75 книги. Първата му стихосбирка „Звездите са мои” е издадена през 1957 г. Сред най-известните му поетични книги са „Обсерватория” (1967), „Дневник за изгаряне” (1973), „Заклинания” (1981), „Лък” (1983), „Самосъд’83”, „Метроном” (1986), „Небесен срив” (1996) и др. Поетът е член на Европейската академия за наука, изкуство и литература – Париж. Член-основател е на Европейската академия за поезия – Люксембург.
С това стихотворение, посветено на поета, неговият „брат по перо” поетът Тома Марков избра да му честити 80-ия рожден ден. Творбата ни бе предоставена за публикуване лично от Тома, за което благодарим, присъединявайки се към всички добри думи за Любомир Левчев.

ДО ПОИСКВАНЕ

на Л. Левчев

1.
Лице сред дъжд.
Лице като сватбена
торта сред същия дъжд.
Открито сякаш от кораб на
Колумб лице и после нарисувано
върху отломка от същия кораб…

И имам ли правото аз да описвам
това човешко лице?
Аз – който никога
не съм успявал да се отърся от
чувствата си? Аз – който винаги и
никога не съм бил на война? Аз –
вечният пушач пред вратите
на човешките болници?

2.
О, Аз – детето без ореол?
Аз – детето, което някой
е разрушил с усмивка докато е спяло?
Което не желае да помни,
но не помни кого? Имам ли правото?

Пристъпвам сега и измивам ръцете си,
никога за да разпъвам! Fabro,
налага се да напиша един куп
писма, които няма да пратя до никого!
Само това писмо получено
желая да бъде! Писмо – до поискване.

3.
Известно е, че в крайна сметка, от сърцето
няма да остане много! Лицето
може да бъде отпечатано върху лист. Листът
– сложен в плик. Пликът обаче
и кутиите пощенски са Апории вече – образи
на невъзможността в модерните глупави времена.
Никой вече не пише на хартия! Никой
не си и помисля вече да се съсирва… Времето
да бъде като себе си – сив монотонен спомен –
с двоен дъжд от гнили лилии застинали отгоре…
… (О, Смърт, не ми допадаш! Познавам те,
ти свършваш и еднаква си за всички,
освен за тези със сърце, ръка и глас!) … И
е известно – в крайна сметка – от сърцето
няма да остане много… Но така е справедливо.

4.
Тук времето е хубаво,
но малко облачно и всеки ден е есен.
Можеш да си ме представиш, Fabro,
как седя в една друга тайна градина,
в дъното на картината
има веранда, аромат на топли хризантеми,
телца на местни птици
като безсмислие кръжат между апатичните
пластове на въздуха
а вечерта като г е р о и н възбудително свети
цветето на завод в строеж там в долината долу
в самата постройка
на реалността отвъд дърветата сред с к а й п…
Благодаря ти за главното –
молбата към нощта да не
ми праща сънищата които някога ти изпрати –
ужасно събуждането било е!
(Нощта – не пропусна – прати ми сънищата…)
Но всичко е реално – а което е
реално – е разумно – всеки един поет знае –
по-мъртъв от действителността е
и огорчението негова сестра е – и
това е. Талантът е характер… Поздрав!

5.
Но да не говорим за това!

(Поезията
не съществува – но я има.
Истински е
предметът, който го няма:

Любов.)

–––