От Плевен до Единбург: Николай Тодоров за футбола, мечтите и носталгията по дома

Футболистът на шотландския „Хартс“ Николай Тодоров използва паузата в първенството заради световните квалификации и макар и за кратко се върна в родния Плевен. Въпреки краткия си престой и ангажиментите му тук, той беше любезен да отдели от времето си и даде обширно интервю, в което разказа повече за случващото около него.

– Вече три месеца си в Шотландия, след като подписа с отбора на „Хартс“, но скоро след това бе преотстъпен в четвъртодивизионния „Каудънбийт“. Съжаляваш ли, че нещата се развиха така или това има и своите предимства?
– Както знаете, през юни преминах от „Нотингам“ в шотландския „Хартс“, като бях част от групата на „сърцата“ за всички мачове от Лига Европа, но нямах шанса да запиша минути на терена. След отпадането на „Хартс“ от втория по сила турнир в Европа ме преотстъпиха под наем в „Каудънбийт“, който се подвизава в Лига 2 или четвърта дивизия в Шотландия, за да мога да натрупам повече практика в официални двубои. При преминаването ми в „Хартс“ бях трети нападател, докато треньорът Роби Нилсън играе с двама футболисти в предни позиции, а по-късно в отбора дойдоха още трима нападатели и конкуренцията стана много голяма. Прецених, че е по-добре да имам възможност да играя макар и в по-слаб отбор, но по 90 минути, а не да влизам за по 5 или 10 минути и затова мисля, че взех правилно решение, като се съгласих да премина в „Каудънбийт“.
Продължавам да тренирам с „Хартс“, като съм с „Каудънбийт“ само за мачовете. Както те са ми полезни, давайки ми игрово време, смятам, че и аз съм им полезен, тъй като за пет официални мача имам три гола – единият от които срещу „Селтик“ в турнира IRN-BRU Cup.
– Разкажи малко повече за отбора на „Каудънбийт“.
– Отборът е от едно малко градче на 10 минути път от Единбург. В последните години „Каудънбийт“ има неприятната съдба постоянно да изпада – от Чемпиъншип в Лига 1 и след това и в Лига 2. В момента има ново ръководство, чиято амбиция е да върне отбора там, където е неговото място и ще се радвам, ако мога да помогна за това. Засега имаме една победа и две загуби, но трансферният прозорец все още е отворен и има възможност за привличането на класни футболист, които да дойдат като свободни агенти. Мисля, че тимът ще се стабилизира и ще можем да се преборим за първото място.
Радвам се, че „Каудънбийт“ има сериозна фенска подкрепа и във всеки мач привържениците показват уважение към нас. Въпреки че са шотландци, на един от мачовете разпънаха българското знаме в моя чест и оттогава го носят на всеки двубой. Това означава много за мен и се надъхвам допълнително щом преди мач видя родния трибагреник да се вее на трибуните.
Вероятно, много българи, чувайки четвърта дивизия, си мислят, че е нещо от типа на нашата „А“ окръжна група, но всъщност разликата е огромна. На първо място, в Шотландия Лига 2 се води професионална. Заплатите на всички хора от отбора се плащат навреме, винаги има много фенове на стадиона, а също така разполагаме със сериозна тренировъчна база. Дори смятам, че няма разлика в нивото между Лига 2 и Лига 1.

– Как те приеха новите ти съотборници, като ти не тренираш с тях, а само играеш официалните срещи?
– Честно казано, контактът ми с тях е чисто професионален. Уважавам всеки един от и не се възгордявам от факта, че аз съм футболист на елитен клуб, а те на такъв от четвърта дивизия. Все пак в момента защитаваме честта на един и същ отбор. Още повече, че мнозина от тях имат сериозни визитки и са играли във Висшата лига на Англия и Шотландия.
– Макар и със само пет срещи за „Каудънбийт“, вече е факт и първото ти отличие с отбора.
– Да, това се случи в първия ми професионален мач – за Купата на Шотландия победихме „Арброут“ с 0:2, като аз записах асистенция и гол и бях награден за „Играч на мача“. Лично за себе си, обаче, не съм толкова доволен, тъй като имах възможност да вкарам поне още два гола.

– Ти си под наем в този отбор до Коледа, а какво следва после?
– Ако от „Хартс“ преценят, че вече съм готов и съм наваксал това, което съм изгубил през миналия сезон, се надявам да се върна в отбора. Все пак, през миналата година някои футболисти имат изиграни по 30-40 мача, а аз записах едва два. Другата опция е да бъда преотстъпен в по-силен отбор от Чемпиъншип.
– Как преминава един твой ден в Шотландия?
– Като на всяко чуждо място, не познавам много хора и тези, с които контактувам, са предимно от отбора. Основно денят ми е свързан с тренировки и след това възстановяване и почивка. Залогът е голям и целта ми е да се представям на високо ниво. Тренировките са по една или две на ден, като обикновено за втората всеки преценява как се чувства и ако е изморен има възможност да я пропусне. Напоследък тренираме веднъж дневно, тъй като сезонът е едва в началото си и няма смисъл да се уморяваме отсега, а и всяка седмица имаме мач. Освен това, имаме постоянен достъп до фитнес залата и всеки може да я ползва, когато поиска.
– Коя от срещите ти на футболния терен с някоя от звездите на Острова те е развълнувала най-много?
– Не мога да изтъкна конкретен футболист, но определено изпитах огромно вълнение в мачовете от Лига Европа, въпреки че за тях останах на пейката. За мен беше невероятна чест – пътуванията, уважението, което всички демонстрират към теб, пълните стадиони… Бях гледал всичко това само по телевизията и много ми се искаше да запиша дори пет минути на терена, но усетих тръпката дори от резервната скамейка.
Голям заряд имаше и в мача срещу „Селтик“, който бе излъчен по телевизията. Интересът бе огромен и навсякъде около терена имаше камери. Смятам, че е съвсем нормално да се вълнувам и радвам от подобни неща, тъй като все още съм млад.

– Какво мислиш за българския футбол и следиш ли въобще какво става тук?
– Не го следя много внимателно. Понякога хвърлям по едно око в спортните сайтове или гледам репортажи от по-интересните срещи. Затова не смятам, че мога да коментирам или да давам оценка за българското първенство. Въпреки всичко, силно се надявам ситуацията у нас да се оправи и да мога да се върна отново в България – все пак съм роден тук и обичам Родината си.
Наскоро гледах интервю с новия собственик на „Левски“ Спас Русев и ми направи силно впечатление как той вижда разликата между атмосферата в деня на мача в Англия и тази в България. Той спомена, че е фен „Челси“ и не е пропускал домакински мач на отбора, отбелязвайки, че самото настроение и нагласа сред хората са коренно различни от тукашните. Нашият манталитет е такъв, че отиваме на мач, настроени негативно и през цялото време не спираме да търсим кусури на даден футболист. Трябва да е ясно едно – всеки играч се опитва да даде най-доброто от себе си. Просто трябва да гледаме по-позитивно на нещата и да подкрепяме любимците си. Само тогава нещата ще се оправят. Лично аз, като футболист, не бих искал да изляза на терена и 90 минути феновете на моя отбор да ме псуват. Това не е нормално за мен.
Точно затова, всички трябва да сме отговорни, за да се промени футболът в България – от феновете, през футболистите, до ръководствата на отборите и хората, които са в Българския футболен съюз. Дори едно от тези звена да не желае да постигне промяната, нещата у нас няма как да тръгнат към по-добро.
Колкото до базите у нас, мисля, че няма какво да коментирам. Всеки забелязва в какво състояние са, но никой не прави нищо по въпроса.

– Кои са нещата, които най-много ти липсват в чужбина?
– Аз съм там само с една цел – да следвам мечтите си, за да мога да осигуря по-добър живот за мен и семейството ми. Именно то и близките ми хора ми липсват най-много. Разбира се, много ми липсват и родният дом и българската кухня (смее се). На първо място – гозбите, които готви майка ми.
– Спомена кухнята. На каква храна залагаш в Шотландия?
– Здравословното хранене е изключително важно за мен. По принцип, от клуба ни подсигуряват закуска и обяд, а за вечеря си приготвям храната сам. Понякога се случва да се допитвам до майка ми по Скайп за определени рецепти.
Често каня част от съотборците си на българска скара. Много я харесват и се превърна в нещо като традиция след мач да идват у нас на барбекю. Беше доста смешно, когато ги поканих за първи път. Гледаха с недоверие храната и едва я докосваха с вилиците, за да проверят дали още не мърда, но след като разбраха, че е много вкусна й станаха големи фенове.

– А имат ли интерес съотборниците ти да научат повече за България?
– Да, любопитни са и често им разказвам различни случки от Плевен. Те си представят ситуацията у нас по доста по-различен начин. Понякога се майтапят с мен, че приличам на казахстанеца Борат от едноименния филм. Повечето от тях не знаят почти нищо за България. Първата им асоциация с името на страната ни обикновено е Sunny beach (Слънчев бряг). Тези, които се интересуват от история на футбола, разбира се знаят и Христо Стоичков.
Хубавото е, че в отбора има още един българин – Алекс Петков (бел. ред. син на популярния футболист от близкото минало Милен Петков), който играе за младежкия тим. С него често си говорим за България, като си представяме какво би било, ако не бяхме напуснали страната си. С него, например, наблюдаваме какво става около „Лудогорец“, който се класира в групите на Шампионската лига и се радваме, че и български отбор е сред най-силните клубове в Европа.

– Какво ще си вземеш от Плевен на тръгване?
– Върнах се на първо място, за да си почина, тъй като у мен се беше натрупала доста голяма умора. Така че, от тук си вземам сила – винаги в Плевен се презареждам на макс. Ще си взема и още малко късмет, защото определено ще ми е необходим. Мисля, че това е достатъчно.