Достоен син на времето

През 1889 година в Плевен се установил да живее  –  Прокопи Дянков. Той бил един от оцелелите герои  участвали  в Ботевата чета.  Прокопи Попалексиев Дянков e роден на 19 февруари 1851 год.  в град Свищов. Семейството му било заможно  и се ползвало с голямо уважение и почит  в града.  Израснал при сравнително добри условия, завършил успешно класното училище в родния си град, гимназия и финансови курсове в Русия в град Николаев. След завръщането си от Русия учителствал в Свищов и Павликени до 1875 година.

Още по време на следването си се запознал с Ботев и установил с него трайни приятелски  връзки. Закърмен още от родителите си със свободолюбиви разбирания не останал чужд и на идеите на Ботев за освобождението на Родината от османско иго.

Като учител не се занимавал само с преките си учителски задължения. Неведнъж изразявал  недоволството си  от причинените  страдания на българския народ. Турските управници забелязали поведението му и го принудили да напусне учителстването. Под въздействие на своите родители при така създалата се ситуация трябвало да напусне родния си град. Решено било да продължи образованието си в Русия.

На път към Русия минал през румънския град Браила и тук съдбата го срещнала отново с харизматичния Ботев. Не го  увещавали дълго  да се включи в революционния кипеж. Не било време за учене, а за борба. Под негово въздействие младият човек решил да върне книгите в Свищов и се включи в готвената по това време освободителна мисия. Намерил Никола Обретенов, който бил  начело на сформираната чета „Св. Георги“ и се записал в нея под № 11. Веднага след това се захванал с усилена организационна работа, действал като десятник в нея. Участвал в  обсъжданията и изготвянето на предварителния план къде и как да натоварят хората и оръжието,  взел активно участие и предложил това да се случи при град Свищов. Не вярвал на организацията във Врачански окръг и се обосновал, че ако слязат при Свищов ще се съединят с въстаниците от Търновско и други близки краища. Надделяло схващането да слязат при Козлодуй. Настанало време за действия. Четата се разделила на седем групи. Първата се качила на австрийския кораб „Радецки“ на 15 май 1876 година в град Браила, последната от румънското пристанище Бекет, където били натоварени  седем брашовски сандъци пълни с оръжие, докарани с каруци.  Като десятник Прокопи Дянков отговарял за натоварването на хората и оръжието от последното румънско пристанище Бекет и се справил блестящо с тази задача. Вече било късно да се променя решението къде да слязат четниците на българския бряг. Врачански революционен окръг обещал 2000 въоръжени лица, които да се присъединят към четата. При стъпването и на българския бряг в Козлодуй започнал трудния  път на Ботевата чета, изпълнен с жестоки изпитания. Първото голямо сражение с драматични загуби било при Милин камък на 18 май 1876 година. След него Ботев се чувствал огорчен и раздразнен от бездействието на апостолите в окръга. Често споделял това със своите верни приятели Прокопи Дянков и Георги Матев. До гибелта на Ботев – 20 май 1876 година, привечер в продължение на 4 дни и 3 нощи при тежки изпитания четата  била компактна маса и е респектирала многочисления, добре въоръжен  противник. Но когата вестта за смърта на Ботев достигнала до четниците , бойния дух се понижил и те организирано или не започнали  действия за измъкване от противниковото обкръжение. Почти всички се насочили  към река Искър. На 21 май 1876 година при Рашов дол било последното сражение, при което Прокопи Дянков бил ранен в крака. При окончателното разпадане на четата  бил в групата на Георги Апостолов. От цялата група останали живи само четирима четници.: Прокопи Дянков, Марко Василев, Стефан Попдимитров, Кънчо Скорчев. Крили са се по поречието на р. Искър до 23 май. Около Челопек били заловени след предателството на овчарчето, което им носело храна. При много строг режим и нечовешко отношение,  четниците  били откарани във Враца.

Когато ги отвеждали в конака разярените османлии така биели и блъскали вързаните, че те  не успявали да стъпват по стълбището.

Бялата риза, с която е бил облечен Прокопи Дянков била окървавена от раните нанесени по лицето и главата му. Жестоките и озверени поробители безмилостно скубели брадите и косите им. От тук в окови били отведени на военен процес в Русе. Първото дело било  на 5 юли 1876 год. За защитник по делото  бил назначен Илия Цанов. Обвиняеми били 18 души.  Прокопи Дянков бил осъден на смърт. Присъдата била  мотивирана така: „Той се познава с Ботев от Русия. Постъпил е в  четата “Св Георги”, която се слива с Ботевата чета“. Защитникът Илия Цанов  произнесъл прекрасна реч. Тя  била  изградена на тезата, че подсъдимите са защитавали своите човешки права и че тяхната борба е неотделима от борбата за европейско развитие на Турция. „А борбата за свобода не е престъпление, защото за свободата, за нея, за своето и на народа си благо, всеки човек трябва да се бори с всички сили“  Наблюдателите – консули и представители на Австрия, Франция, Русия и Германия – аплодирали смелостта му. Тези и други факти предизвикали намесата и застъпничеството на чуждите мисии и в това заседание на военния съд присъдите били заменени с“ вечен затвор в окови и заточение“ в крепостта Сен Жан Д^,Акър  в Акия на брега на Средиземно море. В този затвор условията били много тежки.  Пиели вода от коритата където поели конете и другите животни. Затворниците били оковани по двама,  често  при тях се промъквали змии и плъхове. Много от затворниците не издържали тези тежки изпитания и недочакали свободата си. На 19 февруари 1878 година (стар стил) бил подписан Сан Стефанския мирен договор, който сложил край на руско-турската война от 1877 – 1878 година. На 21 февруари влязъл  в действие и дарил  свободата  на живите заточеници в Акийската крепост. Прокопи Дянков с първия параход напуснал затвора  и през Египет се завърнал  в България При нечовещките  условия на живот в затвора, проявил воля и твърдост и след една година и осем месеца оцелял, за да живее в свободна България. През 1890 година създал семейство и имал седем деца. Образованието му дало възможност да заема различни финансови длъжности в град Плевен, Враца и Троян.  За известен период от време е бил бирник на Плевенската община. В семейството си като родител бил безупречен, съгражданите му се отнасяли с уважение и се възхищавали на неговата  точност. Не случайно на работната му стая като финансов началник в Троян стоял  надпис “Влез без да чукаш”, а съседите  в Троян му казвали  “Бай Прокопе, ние си сверяваме  часовниците с теб.“ Взел  дейно участие в учредяването на музеите и паметниците в града. Бил член  на комисията по приемането на същите.  Участвал е в комисиите по определяне лобното място на Ботев  и пътят на четата. След освобождението се противопоставял на подменената историческа истина за тези дни на героизъм и саможертва. След нелеп инцидент по повод на 50 годишнината от тези събития претърпял тежко нараняване и след една година завършил живота му  на 22 юни 1927 година. На нас съвременните хора ни е трудно да разберем напълно какво е да си роден под чужда власт и да мечтаеш за свобода. С присъщата на младостта борбеност  успял да оцелее в трудното време на преобразяване на държавата в свободна и самостоятелна. Неговите човешки качества го правят особено значим за историята. – дързост, смелост, издръжливост, доброта.

Написал:

Пепа Митева

Главен специалист в отдел “Държавен архив” – Плевен

Използвани документи;

Списание „Български преглед“, кн. IX – X, 1899 година

Спомен №189 –  ОДА – Плевен

Книгата “Ботевите четници разказват”, издателство Народна младеж, 1975

Книгата „Свищов в миналото“, Стефан Ганчев, 1929 година

Книгата “Диарбекирски заточеници“, Стефан Каракостов, София, 1946 година