12 август 1853 г.: Роден е Стоян Заимов – основателят на Военноисторическите музеи в Плевен

На днешната дата през 1853 г. в Чирпан е роден Стоян Стоянов Заимов – български възрожденец, революционер, просветен деец, общественик и писател. Първоначално учи в с. Рупките, Старозагорско, а след това и в родния си град. През 1867 г. продължава образованието си в класното училище в Стара Загора, където се включва и в революционната борба. Изпълнява куриерска служба между Стара Загора и Чирпан. Дейността му не остава скрита от местните османски власти и това го принуждава през 1870 г. да се прехвърли в Пловдив, където завършва едногодишен педагогически курс. През 1871 г. е учител в Хасково и участва в организирането на местния революционен комитет. През 1871 г., заедно с А. Узунов, П. Берковски и други революционни дейци, взема участие в покушението на местния чорбаджия и предател хаджи Ставри Примо (т. нар. Хасковско съзаклятие). Заловен е и осъден на „вечно заточение“ в Диарбекир. През следващата година успява да избяга и се прехвърля в Румъния, където попада в средата на българската революционна емиграция. Установява контакти с Любен Каравелов, Христо Ботев и други видни български революционери. В началото на 1875 г., в продължение на няколко месеца, редактира в Браила хумористичния в. „Михал“.
По време на подготовката на Старозагорското въстание 1875 г. Стоян Заимов е определен за ръководител на групата, която трябва да подпали Цариград. След неуспеха на въстанието е един от дейците, които изиграват най-голяма роля за създаването на Гюргевския революционен комитет. Той е определен за апостол на III – Врачански, революционен окръг и в началото на 1876 г. се прехвърля на българския бряг, откъдето се отправя за определения му район.
Поради присъствието на многобройни османски войски и съпротивата на местните чорбаджии Стоян Заимов е възпрепятстван да вдигне въстание във Врачанския край.
По същите причини не успява да окаже помощ и на четата на Христо Ботев. След разгрома на Априлското въстание 1876 г. Стоян Заимов е заловен и е осъден на смърт, но впоследствие смъртната му присъда е заменена с доживотен затвор. Той е изпратен на заточение в крепостта Акя (Сен Жан д’Акър) в Мала Азия. Амнистиран е след края на Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. През 1880-1882 г. следва в Педагогическия институт в Москва, след което в продължение на няколко години учителства в Шумен, Варна и Кюстендил. Заема и редица други административни длъжности – директор на Софийската библиотека (днес Народна библиотека „Св. св. Кирил и Методий“), член на Учебния съвет при Министерството на народното просвещение, окръжен управител в Стара Загора и др. Заради откритото си русофилство по време на първия стамболовистки режим (1887-1894 г.) е преследван и затварян. Това го принуждава за известно време да емигрира в Русия. Завръща се след падането на Стамболовото правителство и се включва дейно в обществено-политическия и културния живот на Княжеството. Възглавява Комитета за увековечаване на българо-руската бойна дружба и подпомага акцията за изграждане на стотици паметници на загиналите руски офицери и войници по време на Освободителната война, както и за изграждането на военноисторическите музеи в София, Плевен, Пордим, Бяла и Шипка. Избран е и за председател на Върховния поборническо-опълченски комитет. Умира в Плевен. Оставя богато книжовно наследство от преводи, мемоари и пр. По-главни трудове: „Миналото. Белетристически и исторически очерци из областта на българските движения от 1870-1877 г.“ в 4 т. (1884-1888 г.), „Васил Левски. Дяконът. Кратка биография“ (1895 г.) и др.
Снимка: Скобелев парк, автор – Борислав Борисов