Гости от Левски при представянето на биографична книга за Георги Парцалев в столицата

22.06.2020 12:37

Сатиричният театър „Алеко Константинов“ в София събра приятели, колеги и съграждани на неповторимия Георги Парцалев…. „За да си спомним…“, както каза Георги Тошев, авторът  на  новото литературно бижу – „ Георги Парцалев. Хамлет от град Левски“.

Дългогодишни дейци на културата от град Левски, участници във филма посветен на Георги Парцалев, заедно със съграждани и кметът на Общината Любка Александрова, бяха сред  официалните гости на премиерата. По-рано, същия ден, те почетоха паметта на великият актьор, поднасяйки цветя на гробът му.

Гости и участници в събитието бяха и Калин Сърменов, Латинка Петрова, Татяна Лолова, Славчо Пеев, Марио Скуркински, Йорданка Стефанова и много млади и талантливи актьори. Паметта е жива, дори и след 30 години от смъртта на тъжния клоун от град Левски. Поканите за събитието бяха разграбени за 2 часа, а местата в залата не стигнаха, за да се измери огромната любов и преклонение пред  незабравимият   комик, разсмивал едно цяло поколение.

„Това е паметта…И ще продължавам да повтарям, че живеейки във време на безпаметност, да си спомниш е привилегия. Привилегия на умните, привилегия за чувствителните и благодарните хора. Това, че сте тук е наистина жест на памет към едно артистично дарование, което след като написах тази книга и направих филма, мога да кажа, че е събитие. Да. Георги Парцалев е събитие за наша малка България. Събитие, като дарование, събитие като етичност и наскоро понеже се наложи да дам доста интервюта се чудех, как да го събера в две думи…

Автентичен и почтен! Талантливи има много, почтените са по-малко. А моето пътуване из неговият живот, доказа че можеш да съчетаваш и трите. Да бъдеш автентичен в живота и на сцената, да бъдеш талантлив-това е дар с висше, но да бъдеш и почтен е привилегия на силните личности. Няма да ви разказвам книгата.“  – каза авторът, журналистът  Георги Тошев.

Той сподели пред публиката, че проектът за книгата и филма е изцяло частна инициатива.  Благодари на издателство „Книгомания”, на Илиян Андонов и Наталия Петрова, на Елица Пенова, на Тодор Манолов, на Димитър Иванов, на Румен Василев,на Илиян Иванов, на печатница „Мултипринт”, на историкът Борис Цацов, който му е дал част от архива, на Илиян Йорданов-художник и съгражданин на Парцалев, помогнал  му да  направи връзката с град Левски.

Авторът изказа своята благодарност  и на гостите от град Левски: „Тук има гости от град Левски , заедно с кмета на  община Левски, Любка Александрова, за което благодаря. Някой от тези гости, ще видите  и във филма, който направихме с моя колега и режисьор Димитър Иванов,…“                                                                                                                 Управителят на издателство „Книгомания”- Илиян Андонов сподели, че „Георги Парцалев. Хамлет от град Левски” е поредното луксозно издание след тези на Стефан Данаилов, Невена Коканова и  Татяна Лолова, реализирано без компромис в полиграфското изпълнение, истинско бижу, което  разкрива, че истинският смях минава през сълзите, а истинският успех  през болката. Благодарение на историка Борис Цацов, бъдещият  читател  може да види над 200 снимки, някой от които са публикувани  за първи път.

Дългогодишната колежка и приятелка  на Парцалев – Татяна Лолова, описа   „Хамлет от град Левски“  така:

„Черна лъскава коса, блестящи тъмни очи, дълги извити мигли, тънки мустачки, стройна фигура – елегантно екстравагантен, сдържан и щедър, чакан, обичан, сияен…Мрачен понякога. Изразителни китки, дълги пръсти-обсипани с пръстени. С фрак и със селски потури. Център на шумни компании…никога сам, но самотен. Нежен и груб-понякога. Нямаше кътче в България непосетено от него. Малки и големи зали, поляни, стадиони…Глас характерен..Имитиран, но неповторен. Романтичен, ярък, Дон Кихот- мечтаната роля. Мечтаната роля, мечтана –неизиграна и аз бях до него понякога..на сцената и на екрана, на естрадата и в живота на тъжният клоун, който раздаваше смях.”.

Татяна Лолова  разказа интересни и комични случки от миналото. В Израел Парцалев е успял да събере евреи и палестинци в една зала:…  „Била съм с него в Израел, той успя да обедини палестинци и  евреи…Нямаше преграда за сърцата на хората , които го гледат. Веднъж отиваме в Израел, първото представление в Израел и гледаме пълна залата с публика…и понеже ни каниха евреи..Пацо играе, аз играя, двама играем, двама души в публиката полудяват от смях, всички останали така гледат.. Оказа се че ни вози едно момче палестинче, което е учило в България….Но това момче ни возеше и каза – „ Знаете ли какво..защо двама души се смеят, като луди, защото това са двама евреи, които са живели в България-български евреи“.

Ма те са по-българи от българите, с такава обич са ни посрещнали…а останалите са палестинци, които никога не са чували една българска дума..И тогава това красиво момче каза. „ Искате ли..вие ще играете аз ще превеждам“. И наистина стана така. Ние играем, той превежда. Двамата умират от смях, мъжът и жената, другите чакат превода….и като чуят превода, почват вече луд смях…Прекарахме великолепно, той беше обожаван там. Където е отишъл навсякъде и в България и в чужбина.“

Латинка Петрова: „Много съм се смяла с него, той просто от всичко си правеше шега.Онзи ден казах и по телевизията. В правителствената болница, лежи  си с пръстенчетата в ръчичката и вика „Лорке в съседната стая патриарха Максим, божи човек тъй, а и той болест-жлъчка…А кажи  сега, нали отгоре там пазят нещо.”

Да, с всичко се шегуваше, умееше от нищото да направи веднага джувчица, панделка, защото явно това му беше живота…Така, като метеорит пламна с огромна светлина и изгасна….Беше наистина тъжният клоун, но аз искам от него, само светлината,която ни е оставил. Само тя да ни съпътства и сега когато отивам да запаля за покойниците свещичка, започвам с неговото име. И винаги им казвам по едно изречение, на всеки един от тези скъпи хора. Осиротя главната улица, осиротя от такива нестандартни личности, от такива чешити.. Постоянно поздравяваше, от чистачката , от пропуски- всички, той умееше…Защото беше роден аристократ.

Пътувахме за Кюстендил, имахме концерт там, аз шофирах разбира се и по осевата линия с велосипед кара човек…и викам, сега отляво ли, отдясно ли да минем, и викам я отдясно..Той пък сви и аз с колата право в нивата. Угар, колата пропадна. Той се държи и вика „Лорке жив съм!” Бе, викам и аз съм жива, ама концерт няма да има…Излязох на пътя…,това ми е така визитка за народна обич….Един камьон с открита каросерия- пълна с цигани.. И аз, „ Спрете! Спрете!” Спря камиона и аз казвам: „ -Искате ли да видите Парцалев ?” и циганите викат „- Де го бат Пацо, де го бат Пацо?” Викам: „-Ей го там бат Пацо, заседнал в нивата в колата.” .Слезнаха, на ръце колата..5 минути не се забавихме…Дигнаха колата, сложиха я на пътя … и казвам, това със заповед, това не може по никакъв начин със закон.., не можеш да вземеш любовта на хората…и затова и вие сте тук тази вечер…”

Славчо Пеев в своите спомени за Парцалев,  засегна темата за критиците и слуховете около смъртта на актьора: „ Той беше дарен от Бог, той се виждаше, той се чуваше… Имаше някакви критици, които казаха :  „- Къв артист е тоя, бе? Той само с гласа  си играе. Никакъв артист не е…”.  Обаче имаше един режисьор, който се казваше Методи Андонов, велик режисьор, който мислеше как да накара тези хора и всички в България, да бъдат убедени, че Парцалев е един много голям артист. И тогава той направи пиесата „Свинските опашчици”, ако сте чували… В която пиеса  всички играеха и Ненчо и Стоян, и всички, и ние младите, и Парцалев играеше от кора до кора без текст. Той играеше един човек, който помагаше на всички- „ трябва да се направи това, това и това“, до края нямаше текст, всички говореха, остроумен текст беше, народа много хареса пиесата .. И накрая на пиесата Жоро Парцалев казваше: „ – Ей това е положението.“ И тогава да ви кажа, всички признаха ,че той е човек, не само с гласът си, въпреки че гласът му изразяваше невероятно много.

В  1987 година ни разпределиха двамата в ролята Дон Кихот-първи състав Парцалев и аз дубльор…Той вече не беше добре…,а това му беше мечта,да изиграе Дон Кихот. И репетиции, едно две представления, Жоро дойде при мене … и вика:  „ – Славчо, трябва да поемеш всички представления..“ -Защо бе? „ –Не мога болен съм.” Беше много страшно и беше много кофти. Дойде 89 година, Жоро почина  и това е …

Това което искам да ви кажа, целият народ повярва, че той е бил убит в градинката на Кристал , където е говорил за демокрацията, за свободата.

Разбирате ли, хората в него вярваха, че това е човекът истина. Човекът, който е истинският българин.. И после се подразбра, някой разбраха, някой не, че той просто си отиде от тази коварна болест…Но важното беше, че хората решиха, че това е великият българин, което беше самата истина.“

Каквито и думи да употребим за Георги Парцалев, пак няма да може да опишем  онова ,което той носеше в сърцето си и излъчваше.  Можем само да си спомняме, да се усмихваме, да се  прекланяме и да обичаме..Така, както ни учеше той…

Автор: Людмила Стоянова

Снимки: Павел Генов

#тагове:

НАЙ-НОВИ: