Защо оставаме в провинцията

Връз кóсия склон на една широка високопланинска долина в Южен Шварцвалд, на височина от 1150 метра над морското равнище, стои скиорска хижица. Тя, грубо казано, се е свила върху не повече от някакви си шест на седем метра. Прихлупеният й покрив приютява три помещения: дневната-кухня, спалнята и още един малък научен кабинет. Пръснати по тясната гърловина на долината върху пак подобно стръмния склон отсреща, са разположилите се нашироко селски дворове с големите им, надвиснали стрехи. Нагоре, по склона, са се проснали моравите и пасбищата, чак до гората с нейните стари, устремени нагоре тъмни ели. Над всичко туй е ясното лятно небе, в чийто лъчист простор, в широки кръгове, се въртят все по-нависоко два едрокрили ястреба.
Това е моят работен свят, видян с наблюдаващите очи на гостенина и летовника. Сам аз всъщност, въобще, никога не наблюдавам местността. Изживявам почасовата му, дневно-нощна промяна отвътре, в големите възходи и падове на годишните времена. Тежината на планините и твърдостта на прадревната им скалистост, умисленият растеж на елите, светливото скромно великолепие на цъфналите ливади, шумът на планинския поток в ширналата се есенна нощ, строгата простота на ниско окосените петна – всичко това се промъква, напира, трепти сред ежедневното насъщие там горе. И случва се то цялото не в някакви нарочно търсени мигновения с цел потъване в услада и изкуствено вчувстване, а единствено когато собственото насъщие върши своята работа. Едва работата отваря пространството на тая планинска действителност. Ходът на работата си остава укрепен в случването на местността.
Когато в дълбока зимна нощ дива снежна вихрушка беснува с напади около хижата и обвива, забулва всичко – тогава удря възвишеният час на философията. Тогава нейното питане трябва да стане просто и същностно. Обработката на всяка една мисъл не може да бъде друга, освен – твърда, остра. Мъката на езиковото изливане е като съпротивата на бушуващите срещу виелицата ели.
И философската работа не протича като едно отстранено занимание на някакъв самотен чудак. Тя принадлежи към, тя се вписва в сърцевината на селския труд. Ако младият селяк дърпа нагоре по стръмното тежката виторога шейна само за да я насочи наскоро след туй обратно в опасното пътешествие към двора си; ако пастирът с бавно-вглъбени крачки подкарва своето стадо по склона; ако селянинът наглася отвесно в одаята безчетните каменни плочи за своя покрив – то и моята работа, е от същия сой. Тука се корени непосредствената принадлежност към селяните. Гражданчето си мисли, че веднага попада „сред народа” щом се отплесне в дълга разговорка с някой селянин. Когато обаче – вечер – във времето за почивка от работа, аз седя заедно със селяните на пейката до печката или на масата в домашното място за молитва – тогава най-често ние въобще не говорим. Ний мълчаливо пушим лулите си. По-скоро – и само от време навреме – се отронва някоя дума: че дървосекът в гората отивал към края си, че предната нощ златка се вмъкнала в курника, че може би утре едната от кравите ще се тéли, че еди-си-кой свако от родáта бил получил удар, че времето скоро ще се „отвърне”… Глъбинната принадлежност на собствената работа към Шварцвалд и хората му произтича от една многостолетна швабско-алеманска улегналост.
Гражданчето най-много страшно да се „впечатли” от един така наречен престой на село. Само че, цялата ми работа се носи и насочва от света на тия върхове и техните поселенци. Напоследък понякога се случва работата там горе да бива прекъсвана от разисквания, пътувания за доклади, обсъждания и от преподаването тук долу. Ала веднага щом отново се кача в хижата – още в първите часове на насъщието ми – отпочва да напира пак целият свят на предишни въпроси, и то в същия облик, в който съм го оставил. В мен нещо просто трепва и аз, собствено, се потапям в работата; по същество, съм изцяло подвластен на скрития й закон. Гражданчетата често се чудят над дългото, еднообразно самотуване сред селяните помежду върховете. Само че, това не е самотуване, а уединяване. Макар в големите градове да е много лесно човек да може да е тъй сам, както едва ли някъде другаде, то там той не може да се уедини. Защото уединяването отколе носи в себе извечно присъщата мощ, която – не че чак толкова ни прави сами, ами – ни изтръгва и запокитва в обширната близост на съществото на всички неща.
Там вънка – в суетата, чрез вестниците и списанията, човек може да стане „знаменитост”. Това все още остава най-сигурният път по който – веднъж поело – желанието се изражда до степен на изопаченост и бързо, из основи, попада в забвение.
Обратно нему, селското смисляне има своята собствена, сигурна и незаменима с нищо вярност. Неотдавна там горе на една стара селянка й дойде времето за мрене. Тя си бъбреше често и с удоволствие с мен, при което една след друга изравяше стари селски истории. Тя все още чуваше съхранени в своя силен, образен език, много стари слова както и известни реченици, вече станали неразбираеми за днешната селска младеж и – по този начин – изгубени за живия език. Дори и през миналата година, когато в продължение на седмици аз живеех сам в хижата, тази селянка на 83 години честичко идваше, та се качваше при мен, на високото. Там, както казваше тя – искала да повиди дали все още ме има и дали – за зла врага „не са ме били откраднали”. Тя прекарала нощта на кончината си в разговор със своите сродници. И дори – половин час преди края – на „господин професора” поздрав да предадат им заръчала. Едно такова едно поменаване има несравнимо по-голяма важимост отколкото най-изкусния „репортаж” в някое световно издание във връзка с моята н’ам-що-к’ква си философия.
Градският свят се движи към опасността да попадне в клопката на едно тлетворно пустоверие. Изглежда, сякаш една много шумна и много трескава, и много подмазваческа настойчивост, често е загрижена за света на селянина и неговото насъщие. По този начин, обаче, се отрицава точно това, от което сега единствено има необходимост: спазване отстояние от селското насъщие, повече негово предоставяне на собствения му закон. Долу ръцете от него! – за да не се разяде то от неуместния брътвеж на многоучените относно народностното, почвеничеството! Селянинът изобщо няма необходимост, а и не ще тая градска уж обичлива загриженост. Това, от което той все пак се нуждае и което иска, е: свенлива тактичност пред лицето собственото му същество и негова самобитност. Но мнозина от градските приходящи и преминаващи – не на последно място любителите на ски – в днешно време често се държат тъй на село или на гарата, сякаш се „забавляват” в метрополските си палати на удоволствията. Такава една припряност за една вечер погубва повече, отколкото изобщо биха били способни да сторят в таази посока десетилетни научни изследвания върху народностното и народоведческото.
Нека оставим всяко понизяващо другия фамилиарничене и преструванско народничество; нека се научим да взимаме насериозно онова просто, крепко насъщие там горе. Едва тогава то ще ни заговори наново.
Наскоро получих за втори път покана от Берлинския университет. Попадна ли в такова някакво обстоятелство, аз се оттеглям от града. В хижата. Слушам какво приказват върховете. И горите. И селските дворове. И отивам при моя стар приятел, един 75-годишен селянин. Бил прочел във вестника за Берлинското приглашение. Какво ли ще каже? Той бавно премества сигурния взор на ясните си очи къмто моите, здраво присвил устни. Слага мъдро-вярната си десница върху рамото ми, и едва забележимо поклаща глава. Това означава само едно: неумолимо „Не”.

Martin Heidegger, Gesamtausgabe: Vittorio KLostermann FfM (I. Abt. – Ver. Schr. 1910-1976),
Bd. 13: “Aus der Erfahrung des Denkens”, S. 9-13.
Творческа местност: „Защо оставаме в провинцията”?, (1933)
Превод от немски: Коста Бенчев, специално за Плевен за Плевен, всички права запазени!
Горна Росица, 04/06/2019

*С понятието „насъщие”, което е съществително име, образувано от прилагателното „насъщен”, тук предаваме прословутия по трудността си за превод и безспорно най-известен термин от философията на Хайдегер – “Dasein”. Този термин понякога се оставя и непреведен в съвременните езици – какъвто е случаят със старогръцкия „логос”, латинската „субстанция”, китайското „дао” или санскритската „дхарма”. На български език “Dasein” има един вече утвърден превод тогава, когато иде реч за израза на Хегел „налично битие”, ала при Хайдегер е по-скоро обратното.  Според самия него тук основното е насочването към, посочването на, задвижването от, а не статичността или голото, просто присъствие. Това е причината на български Dasein да е превеждан „официално” като „бъдене(-то)-ето-на”, което обаче е трудно приемливо с оглед тромавостта на този вариант, както и заради сериозните съмнения, че той е образуван в противоречие с фразеологичните закони на българския идиом. Така това е почти невъзможно да получи някаква гражданственост или да влезе в научния оборот на родния ни език. С“Dasein” Хайдегер принципно обозначава човешкото същество (така например, в някои варианти на френски език, преводът е „човешка реалност”), и то – само в специфичния единствено за него начин на съществуване, който се характеризира с динамично, екстатично, преминаващо през и свързващо трите обичайно мислени като разделени, измерения на времето – минало, сегашно и бъдеще, като с приоритет е именно последното в своето качество на проект (захвърленост) и грижа или още, загриженост. Тук използваме известната уникална фраза от Господнята молитва („Отче наш”) за хляба „наш насъщен”, тъй като тя внушава едновременно връзката между съществуването (битието) и времето, която е централна за немския мислител – т.е. належащост, наложителност, някакво желание, възможност или изискване за движение и за действеност, цикличност, но и неочакваност, риск и/или новост. Опираме се на традицията, закрепена в първите два европейски литургични езика, даваща множество значения от типа на „свръхсъщностен”, „надприроден”, „свръхестествен”, „нужен”, „необходим”, „утрешен”, но още и – „дневен”, и – особено! – „ежедневен”, „всекидневен”: „Хлѣбъ на́шъ насущныи да́ждъ на́мъ дне́сь”/”Panem nostrum cotidianum da nobis hodie”/” οὺἄρτον ἡμῶν τὸν ἐπιούσιον δὸς ἡμῖν σήμερον”. Опиращият се на естествената езикова стихия на родния си немски език мислител от 20-ти век често черпи вдъхновение и от духа, и от буквата на класическата филология в историята на европейското философстване като ключ към едно елегантно и свежо изразяване на своите идеи.“

Б. пр.

Снимки: иван илиев – личен архив, интернет