142 години от операцията по форсирането на река Дунав от Руската армия

„Началниците от всички степени да не забравят да назначат свои заместници, в случай че загинат. Да бъдат предупредени всички, че в случай на сражение подкрепление ще има, но никога смяна…Боен зов за отстъпление няма да се дава, ако се чуе такъв, той е на противника за заблуждение.”

                                            Из заповедта на ген. Драгомиров от 4 юни 1877 г.

Когато говорим за Руско-турската Освободителна война 1877-78 г., най-често се споменават големите решителни битки – Никопол, Стара Загора, Плевенската епопея, Шипченските боеве и сравнително рядко се коментират боевете на славния руски речен флот.

В навечерието на Руско-турската война 1877-78 г. Османската империя разполага на река Дунав със сравнително силна флотилия – 2 големи броненосеца, 2 монитора, 9 канонерки, 9 артилерийски парахода, 5 военни транспорта, 16 военизирани лодки, 387 военизирани барки. По същото време Русия няма на реката нито един плавателен съд, а Черноморският и флот не е в състояние да предостави плавателни съдове, които да се заемат с изпълнение на задачата да осигурят безпрепятственото построяване на понтонни мостове и преминаване на армията през реката.

Командващият турската Дунавска флотилия контраадмирал Хюсеин, знаейки, че подготовката на турските моряци не е на висота, в навечерието на войната наема 370 английски матроси и офицери и ги назначава предимно в Дунавския флот.

Отчитайки обстановката, руското командване взема мерки, за да осигури необходимия флот, който да създаде нужните условия за форсиране на реката. Създава се руски речен флот. За целта в състава на Руската действаща армия са командировани 720 моряци от Балтийския и Черноморски флот, които пристигат в Кишинев още през ноември 1876 г. и са разпределени в три отделни военни формирования – Гвардейски екипаж в състав от 33-ма моряци с командир капитан-лейтенант Тудер, Черноморски флотски отряд – 177 моряци с командир капитан лейтенант Беклешев и минна част от 231 моряци запознати с морското минно дело с командир капитан І-ви ранг Рогул и помощник военно-минен инженер Штакелберг. Трите отряда са подчинени на началника на инженерния отдел на Действащата армия генерал-майор Александър Деп.

Генерал-майор Александър Деп 1877 г.

От Кронщат и Николаев са превозени в Кишинев 14 парни катера и лодки, 4 десантни гемии, 8 гребни катера, 8 шествеслови лодки и една водолазна гемия. По-късно са закупени от Букурещ параходът „Ада” и австрийският параход „Анета”, а при започване на подготовката за форсиране на реката, за нуждите на Дунавския речен флот са мобилизирани още 4 баржи и 250 частни лодки. Единственото най-голямо, и както ще проличи от по-сетните събития, решително предимство на руския флот е отличното познаване на минното дело и изграждането на ефективни минни заграждения, които нанасят щети и в решителния момент парализират турския речен флот.

Поставяне на мини на река Дунав. Худ. Боголюбов А. П.

 Десантните сили и средства, с които разполага руската армия са четири понтонни батальона, всеки от които има подготвени по 52 полупонтона,  равняващи се на мост с дължина 650–700 метра,  крайно недостатъчни за предвидените в плановете на руското командване три моста през реката. Започва сваляне на дървен материал от Карпатите за построяване на плотови понтони.

На 8 юни, в Турну Мъгуреле, главнокомандващият В.К. Николай Николаевич, началник щаба на армията Непокойчицки, генералите Левицки, Масалски, Деп и генерал Драгомиров – командир на ХІV-та пехотна дивизия,  провеждат съвещание, на което е взето решение – форсирането на река Дунав от главните сили на армията да се извърши на 14-ти срещу 15-ти* юни през нощта в участъка Зимница – Свищов със силите на ХІV-та пехотна дивизия. Особено внимание се обръща на запазването в тайна на мястото и времето на операцията. Дори на понтонните батальони не се отдават писмени заповеди за маршрута, а сред войската се пуска слух, че ще се форсира при Фламунда.

Генерал Драгомиров командир на ХIV-а пехотна дивизия и на операцията по форсирането на река Дунав

В състава на отряда, определен да форсира при Зимница, влизат ХIV-та пехотна дивизия с цялата си артилерия, 4–та стрелкова бригада, сборна рота от гвардейския отряд, две сотни от 7-ми пластунски батальон, 23-ти Донски казашки полк, две планински артилерийски батареи.

На 11 юни с устна заповед генерал Драгомиров започва съсредоточаване на десантните части към град Зимница.

На 15 юни в 2 часа през нощта от брега при Зимница се отделя челният понтон, а само след половин час отплува и последният – натоварен с оръдията на  планинската батарея.

Около 3 часа сутринта на десния бряг вече са генерал Йолшин, командир на 1-ва стрелкова бригада от ХІV-та  пехотна дивизия с щаба си и полковник Радионов, командир на 53-ти Волински полк с щаба на полка, на брега е слязла и кавалерия. Около 6 часа след кратък, но ожесточен бой противникът е отблъснат.

Около 15 часа на 15^* юни 1877 г. руските войски влизат в Свищов, посрещнати с радост от населението. Грохота на оръдията е сменен от тържествен камбанен звън, от радостни възгласи, от овации и песни.

Плацдармът за преминаване на руската Дунавска армия е осигурен.

Тази операция коства на руската армия 812 души – 30 офицери и 782-ма войници,  195 от тях намират смъртта си във водите на Дунав. Потопени са 19 понтона и две оръдия.

На следващия ден 16* юни, град Свищов посреща скъп гост – император Александър ІІ. В спомените си генерал граф Милютин разказва: „ …. господарят бе посрещнат в края на града от българското духовенство с кръст, евангелие, икони и хоругви, след като изказа желание да посети българската църква цялото духовенство тръгна след него. По пътя го посрещаше народ, целуваха му ръцете, жени и деца се смееха щастливо,  по местен обичай някои го аплодираха.”                                                                                            

 Ирена Петрова, Регионален военноисторически музей – Плевен

*всички дати са по стария стил