180 години от рождението на Юлия Вревская – Ангелът на милосърдието, оставил сърцето си завинаги в България

На 12 април 1877 г. Русия обявява война на Турция. Руско-турската освободителна война от 1877 до 1878 г. продължава 10 месеца и завършва с мирен договор в Сан Стефано на 19 февруари 1878 г.
В българския град Бяла остават костите на една изключителна руска жена – баронеса Юлия Петровна Вревская., спасила живота на стотици войници по време на Руско-турската освободителна война. /снимка 1/
Юлия Петровна, по баща Верпаховска, е дъщеря на известен руски генерал. Родена е на 25 януари 1838 г. Учи в института за благородни девици в Одеса, а след това в Ставропол. Твърде млада, шестнадесетгодишна, се омъжва в Кавказ за генерал Иполит Александрович Вревски, 44-годишен, един от най-образованите, най-умните и храбри мъже на Русия. Той е блестящ офицер, приятел на Лермонтов, известен като умел командир и човек с прекомерен кураж, награждаван три пъти със златно оръжие с диаманти и надпис „За храброст”. Къщата на двойката в Петербург е посещавана от известни личности като художника Айвазовски, поета Полонски, писателя Тургенев и др. Изглежда, че съдбата не им вещае нищо лошо, но през 1858 г. тежко ранен в сражение в Кавказката война, генерал Вревски умира от раните си.
Владетелят Александър II не пренебрегва младата вдовица на известния генерал. Назначена е за придворна дама в двора на императрица Мария Александровна и заема видно място в петербургското общество. В продължение на години Юлия Вревская е една от най-блестящите дами на светското общество в Петербург. Докато води светски начин на живот, Юлия никога не казва нищо лошо за никого и не позволява на никого да говори лошо за нея, а напротив, винаги се опитва да предложи и открие добрите страни във всички.
Силно впечатлена от романа на Тургенев „В навечерието”, започва да следи освободителните борби на българите. Страдалческата съдба на измъчения наш народ я трогва и подтиква към непоколебимо решение да постъпи в Дунавската освободителна армия като медицинска сестра.
На 19 юни 1877 г. нейният екип пристига в румънския град Яш, където ще работи в 45-та Военна болница. Два дни по-късно потоци от ранени и болни не спират да пристигат от България. Медицинското отделение работи без прекъсвания и почти без сън. През септември Юлия пише на сестра си: „Бяхме прекалено уморени, имахме до три хиляди пациенти на ден, а в някои дни правехме превръзки до 5 часа сутринта”.

Руска походна болница на Балканите

След четири месеца изтощителна работа, на отряда на Вревская е даден отпуск в продължение на два месеца. Юлия също има желание да замине, но когато научава, че в България няма достатъчно медицински персонал, тя идва в българското село Бяла, където започва да работи в 48-ма военна болница, намираща се на три километра от селото, отвъд река Янтра.
На 21 ноември тя пише на сестра си: „Сънувах те цяла нощ. Вече дори свикнах да не се притеснявам, защото никога не получавам писмата ти. Не знам дали решението ми да отменя пътуването си ще те разстрои. Няма да дойда за Коледа и ще се моля и ще ви пожелая щастие отдалеч. Въпреки, че търпя големи лишения, живея едва ли не във калта, храня се лошо, но този живот на мен ми е по душа и ми харесва. Аз ставам рано, мета и подреждам само своята стая с глинен под. Обувам дългите ботуши, вървя три версти в страшна кал до болницата, там болните лежат в палатки и землянки. Ранените страдат ужасно, често има операции. Аз храня, превързвам и чета на болните до седем часа… След това за нас пристига фургон или каруца и ни прибират пет сестри. Аз се връщам у дома или отивам при сестрите да вечерям. Храната в червения кръст не е разкошна: пиле с картофи, без чинии, без лъжици и чаши…”
В навечерието на новата 1878 г. Юлия пише:
„Вече ти писах, че тук има твърде много работа, за да се реша да я оставя; всичко тук ме привлича, интересува ме, тази работа е твърде скъпа за моето сърце и това ме уморява, а за болестите Бог знае. Тук аз съм изложена на епидемии по -малко отколкото на друго място. Сега на мен са дали един луд войник, той много страда, едва са го превързали към кревата с усмирителната риза, едва го укротиха 5 човека, но все пак бедничкия се мъчи. Толкова ми е жал за него. Аз го храня, той ме познава.”
През януари от този луд войник тя се заразява от петнист тиф, и както всички опасни за околните, и нея я поставят в отделно помещение. Болестта протича бързо и тежко. На 24.01.1878 г. вече я няма сестрата на милосърдието Юлия Петровна Вревская. Тя е едва на 37 години. Погребват Юлия Петровна край православния храм в Бяла. Гробът за нея изкопават ранените войници, те я занасят до него, не позволявайки това да свърши никой друг. Юлия Вревска е погребана в униформата си на милосърдна сестра, а над гроба има скромен паметник с надпис: „Сестри на милосърдието Неелова, баронеса Вревская. Януари 1878 г.”.

Паметникът на баронеса Юлия Вревская в град Бяла

Ирена Филипова – РВИМ-Плевен