Гунди и Котков – приятели завинаги!

30.06.2018 14:08

Много хубави думи се написаха за Гунди по случай 75-годишнината му. Той е легенда за онези времена, когато играеше. Легенда е за поколения българи. Но сега на 30 юни нека да си спомним за него и неговия приятел Котков. Ако бяха живи, Гунди щеше да бъде на 75 години, а Котков на 80 години. За мен те бяха реликва и пример за подражание, пример на трудолюбие, на чест и достойнство.

Защо е така?

Аз, Емил Илиев, съм роден през 1949 година в село Коиловци, област Плевен. Откакто се помня все съм по стадионите, и като футболист, и като зрител, и като треньор и ръководител. Над 5000 мача съм гледал и над 500 мача съм изиграл в различни отбори. От ЦДНА съм /сега ЦСКА/. Но през 1964 година, когато „Локомотив СФ“ стана републикански първенец, аз много харесвах Котков, защото той е левичар и играеше с № 10. На него подражавах, затова играех с № 10 и бях също левичар. Играех като юноша в „Спартак Плевен“. А всички юноши станаха задължително футболни съдии още на 18 години /през 1967 година/.
Като студент в СА „Г. Димитров“ гр. София играех във футболният отбор на Академията. Треньор ни беше Димитър Димитров /Пиката/-белият вожд-треньор и на Академик София. Четири години тренирахме на сгуреното игрище на армията до стадион “Народна армия“. През 1970 година спечелихме турнира за вестник “Студентска трибуна“. Аз станах голмайстор.
Така студентските години преминаваха в тренировки – лека атлетика, футбол, бокс,борба, кросове и разбира се, мачове.

НО ДА СИ СПОМНИМ ЗА ГУНДИ И КОТКОВ

Много е писано за Гунди. И всичко е вярно. Но освен талант, той беше и трудолюбив. Всички знаят, че той е волейболист. Късно е открит за футбола. И именно волейболът много му помага с ръста и отскока. Той знаеше кога да скочи и как да се задържи във въздуха. Затова много от головете му са реализирани с глава. А финесът му със краката и финтовете бяха уникални.
Той можеше да “преодолее“ с минимални усилия всеки играч. Затова трудно се опазваше, ако не го „фаулираш“. Всички които го пазеха, го ритаха. Само Димитър Пенев /Пената/ никога не го риташе. Друг който го пазеше и не го риташе беше Аспарух Никодимов. Много бяха контузиите на Гунди. Всички левскари от Коиловци, а и от цялата страна събираха пари за операция на Гунди от „менискус“. Тази операция беше много рискова. Само в Австрия и Германия се извършваше успешно. По-късно проф. Шойлев и проф. Дагоров станаха добри хирурзи. Асистираше им доц. Михайлова.
Когато се събраха заедно в „Левски“ Гунди и Котков бяха голям „тандем“. Само как се разбираха! На стадион „Славия“ националният отбор игра срещу Израел. Бихме ги с 4:0.

И НЕЩО СПЕЦИФИЧНО ЗА ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ И ПОСЛЕДНИЯТ ИМ ПЪТ

Досега не беше описвано от никого. Запомнящ беше последният мач на Гунди. Гледах този мач на стадион „В. Левски“ и как беше контузен от Янков. За пръв път Гунди не се въздържа и отговори на удара с удар. И двамата бяха изгонени. Мачът беше в неделя. Никога БФС не се събираше в понеделник, но тогава се събра и наложи голямо наказание. Във вторник вечерта последно се видях с Гунди. Той се разхождаше пред стадион “Дружба“ заедно със сина си Андрей.
На другият ден беше юбилеен мач във Враца на братя Каменови. Аз и моят съквартирант и състудент Цветан Тошков трябваше да отидем на мача във Враца, защото там току що започваше да играе брат му Венелин Тошков. Той беше 8-ми клас и беше капитан на националния отбор на България за юноши. Във Враца сме гледали и други мачове. Когато трябваше да тръгнем за Враца, чухме съобщение за катастрофата под Витиня за Гунди и Котков. А това беше последния завой. Но сблъсъка с товарния автомобил беше фатален, защото се врязват в резервоара. Цялата студентска група бяхме много тъжни. А другият съквартирант Съби Каменов, беше висок и строен волейболист и беше голям левскар. Решихме да отидем на поклонение на стадион “Герена“. Купихме цветя и сутринта бяхме там. Но целият стадион беше пълен. Двата ковчега бяха във фоайето. Непрекъснато прииждаха хора – спортисти, футболисти, приятели. Да си вземат „Последно сбогом“. Не можеше да се влезе. Около 11 часа с много усилия на открит „Джип“ поставиха двата саркофага, а отпред бяха снимките на Гунди и Котков.
Траурното шествие потегли към гробищата на Орландовци. Всички футболисти и приятели от цяла България хванати за ръце изпращаха тези знаменити футболисти. Когато стигнахме пред гробищата на Орландовци, целите алеи бяха пълни с хора, а идваха още хиляди. Много трудно успя да влезе цялото шествие. Лично министър Солаков ръководеше шествието. След влизане на основната група, портите бяха затворени. Пожарни коли препречиха пътя на прииждащите. Трудно се стигна до двата гроба. Те бяха на алея „Яворов“.
Реч произнесоха видни личности. Бързо бяха отведени съпругите на Гунди и Котков. Множеството просто не даваше саркофазите да бъдат спуснати в гробовете. Бяха поставени много цветя и венци.
Имах чувството, че всеки искаше да се докосне за последно с тях.
Стоях до края. Часът беше 18,00 часа. Не само аз, но цяла България скърбеше. Много бяха обичани. Никога няма да бъдат забравени! Песен балада беше написана за тях. Те бяха идоли! И ще останат завинаги в сърцата ни!

Емил Илиев
Председател на ФК“Бойчинов“ – Коиловци, обл. Плевен
Председател ППК Коиловци

#тагове:

НАЙ-НОВИ: