Българите от никополския край в помощ на освободителите

Историята на град Никопол и района около него е недостатъчно проучена в сравнение с останалите райони на страната. Това важи и за времето на Руско-турската война 1877- 1878 г. Градът пада бързо, въпреки очакванията за по- продължителна съпротива. Военните действия се изместват към Плевен, където имат оспорван и ожесточен характер. Поради това никополският край остава в сянката на великата плевенска епопея. Ето защо историята му по време на войната е слабо проучена. Един от малко изследваните въпроси е участието на българското население в помощ на руската армия по време на военните действия.

Както сега, така и през 1877 г., гр. Никопол е с преобладаващо турско население, докато околните села на юг и изток са български. Въпреки своята малочисленост, българите изиграват важна роля за бързото падане на града. Помощта им се изразява в три основни направления. Първото е даването на ценни сведения за състоянието на турския гарнизон в крепостта. Второто е непосредствената помощ, оказвана на руските войници с продоволствие, носене на вода и грижа за ранените. И накрая, десетки българи от самия град и околията му, вземат участие в бойните действия като част от българското опълчение.

Още в край на юни 1877 година частите на 9-ти армейски корпус, под командването на генерал-лейтенант Николай фон Криденер приближават Никопол от изток и от юг. Руската армия създава укрепен лагер при село Мършовица (Любеново), откъдето се изпращат конни патрули за разузнаване на местността и вражеските сили. Сведенията се получават основно от българските селяни. От докладите на руските части излиза, че в голямата си част данните, които съобщават българите за крепостта, се отличават с големи подробности и достоверност. За разлика от други места, където разузнавателните сведения си противоречат, в никополския край руската армия успява да си състави една сравнително пълна картина за състоянието на турските сили. Така 9-та кавалерийска дивизия на 28 юни изпраща разузнавателни патрули в посока с. Слатина (Евлогиево). Там срещат един българин, който им дава много подробни сведения за турците в Никопол.

Генерал-лейтенант Николай фон Криденер

Най-достоверни са данните, които руската армия получава от избягали българи от града. Това са видните граждани Николчо Симеонов и Стоян Цветков. Още на 15 юни, преди идването на руснаците, те напускат града, въоръжени с пушки. Отиват в близкото българско село Въбел, където се крият две седмици (до 30 юни), когато научават, че руската армия е наблизо. Тогава двамата напускат селото и тръгват към съседното село Слатина (днес Евлогиево), за да открият русите. Така попадат на патрул от Галицкия полк, който ги предава на 9-ти улански полк. Оттам ги препращат към висшето командване. Сведенията, които предоставят двамата българи, са особено ценни, понеже Николчо Симеонов участва в управлението на града, като член на меджлиса. Освен това двамата българи имат непосредствени впечатления за състоянието на турския гарнизон и бойния му дух. Те съобщават, че по мнението на каймакамина, турската крепост не може да издържи обсада повече от три дни. Освен това липсва достатъчно продоволствие, а войниците са предимно по-възрастни. Ценни сведения на руската армия предоставя и още един българин – Петър Буцев, който служи като баш чауш (старшина) в турската армия. Той успява да напусне редиците й, предоставяйки своите непосредствени наблюдения на руснаците. Всички тези данни спомагат началникът на 9-ти армийски корпус да формира правилно убеждение относно състоянието на турските войски.

Николчо Симеонов

Не малко е и съдействието, което българите от никополско оказват на освободителите по време на самите боеве. Тук най-яркият епизод е масовата помощ на жените от село Въбел. При това село се намира турска пехота със землени укрепления и редут, подкрепяна от крепостните батареи. Срещу тях настъпва 20-ти пехотен Галицки полк. Руснаците атакуват в условията на ужасна жега, която още сутринта е 35 градуса. Въпреки силния огън и лошите природни условия, те превземат с щурм турските укрепления. В този момент проявяват своя героизъм жителите от село Въбел. Мъже и жени носят на освободителите вода за пиене в този горещ юлски ден. Мнозина помагат за пренасяне на ранените.

Полевите дневници на руските полкове по време на сражението за Никопол съдържат още един интересен момент за помощта на българите. По време на атаката на турските укрепления на 3 юли 1877 г., околностите на Джурно село (Жернов) минават няколко пъти от едни ръце в други. При една атака руска част се озовава в селото, но при турска контраатака е отблъсната. Един от руските войници не успява да се оттегли и остава сам в непознатото село. Една стара жена приютява войника в къщата си. Турците започват претърсване по домовете, за да избият изостаналите руски войници. Тогава бабата скрива войника в пещта. Малко след това нахлуват турците. Те претърсват цялата къща, но не се сещат да погледнат в пещта. След заминаването им потъналият в сажди, но невредим войник скоро се присъединява към своята част.

Сериозна подкрепа оказват българите от никополския край и чрез непосредствено участие в бойни действия срещу турците. Това се осъществява чрез записването им в редиците на българското опълчение. Някои българи се записват още в Румъния. Това са най–преданите патриоти, които остават докрай в опълчението, участват във всички големи сражения, като боевете при Шипка и Шейново и с. Зелено дърво, Габровско. Сред тях са трима души от Никопол, един от с. Деков, един от с. Мъгура (Загражден) и двама от с. Новачене. Един от новаченците – Дмитрий Манов загива в боевете на Шипка на 12 август 1877 г.

Втората голяма група българи от никополско постъпва в опълчението след очистването на този край от турците. Увлечени от първите глътки свобода, в опълчението постъпват десетки българи, най-вече от селата в източния край на околията. Така от с. Кулина вода се записват 10 души, от с. Лозица 20 души, а от с. Ново село (днес заличено) двама души. За съжаление, патриотичния устрем скоро се изпарява. Оказва се, че ново постъпилите са хора, непривикнали към строгия военен режим и трудно понасят трудностите на похода. Ето защо почти всички дезертират. Руснаците обаче залавят повечето и ги връщат в частите им. Тогава отделни доброволци дезертират втори път, след което окончателно са заличени от списъците на опълчението. Много са освободени и по болест. Останалите се уволняват през 1878 г.

Така българите от никополско изпълняват своя дълг към родината. Те внасят своя скромен принос за Освобождението на България. Това показва, че Никопол и околията, макар забравени от държавата и пренебрегвани от изследователите, винаги запазват своето будно национално чувство.

Цветелина Ангелова, Регионален военноисторически музей – Плевен