Руско-турската война 1877-1878 г. и Освобождението

Падането на България под османска власт прекъсва за векове естествения ход на развитие в нашите земи, но националното самосъзнание е по-будно от всякога. Не гасне искрата на родолюбие и не се пречупва волята на българите да се борят за своята независимост. Априлското въстание от 1876 г., въпреки неуспеха, има изключителен морален принос в общия ход на борбата за национално освобождение. Последвалите събития предизвикват буря от негодувание сред световната демократична общественост. В защита на българския народ се обявяват видни политически дейци, интелектуалци, писатели, журналисти и общественици като Уилям Морис, Чарлз Дарвин, лейди Странгфорд, Виктор Юго, Емил Жирарден, Юджин Скайлер, Джанюариъс Макгахан, Фьодор Достоевски, Иван Сергеевич Тургенев, Иван Аксаков, Уилям Гладстон и др. Около 200 вестника поместват над 3000 статии в защита на българите. Раздвижват се и заможните емигрантски кръгове в Румъния и Цариград, засилва се дейността на Българската екзархия. Особено важен момент е изпращането на българска делегация в Европа с намерението да се спечелят управляващите кръгове в подкрепа на българската кауза. Двамата делегати Драган Цанков и Марко Балабанов посещават Виена, Париж, Лондон, Рим, Берлин, С. Петербург. За успеха на мисията в Русия от голямо значение е разговорът с император Александър ІІ, който уверява пратениците, че това, което не успее да направи дипломацията, той е готов да постигне със силата на оръжието.

Българската дипломатическа акция намира своя естествен завършек в дните на Цариградската конференция. Неискреното и двойнствено поведение на английското правителство обрича на неуспех решенията на конференцията. Отхвърлен е и подписаният през март 1877 г. Лондонски протокол. С това средствата на дипломацията за решаване на българския въпрос се изчерпват. На 12/24.04.1877 г. с Манифест на император Александър ІІ Русия обявява война на Турция. „Изчерпвайки до край нашето миролюбие – се казва в Манифеста – ние сме принудени от високомерното упорство на Портата да пристъпим към решителни действия. Това го изисква и чувството ни за справедливост, и чувството за нашето собствено достойнство …”.
Българите посрещат обявяването на войната с ентусиазъм и надежда. БЦБО /Българско централно благотворително общество/ в Букурещ излиза с Възвание към всички българи, в което се казва: „Нашето бъдеще, нашият интерес, самото наше спасение изискват да въстанем всинца. Отечеството ни вика на оръжие!”.

На 29.03/10.04.1877 г. ген. Николай Николаевич Обручев представя в императорската канцелария две записки по плана за водене на войната, като втората е по-подробна и по-аргументирана. В нея се казва: „За да се постигнат решителни резултати, целта на нашите стратегически действия повече от когато и да било трябва да бъде самият Цариград … ”. Отличен военен специалист и политик, ген. Н. Обручев сочи и всички опасности, които биха затруднили действията на войските. Той е убеден, че при по-голяма решителност и бързина във военните действия превземането на Цариград е напълно възможно. Тази негова идея е в основата на разглеждания план, съгласно който се предвижда на Балканския боен театър да се съсредоточат две армии. Едната да разгърне силите си между р. Дунав и Стара планина, а другата – с бърз марш да се насочи към главния град на турците и докато първата се справя с основните неприятелски сили, втората за 4-5 седмици да преодолее разстоянието от 500 версти /1 верста – 500 сажена или 1.0668 км/ и да достигне бреговете на Босфора. Това настъпление следва да се осъществи с 303000 души, 774 полеви и около 250 обсадни оръдия. Според втория вариант на плана настъпателните действия се проектират и на втори фронт – Кавказкия, където войските настъпват до превземането на Батуми, Карс и Ерзерум. Настъпление към Такат и Сивас, тоест до самото сърце на Турция, се замисля само в случай на големи турски успехи на Балканите. Поради колебанията на руските политически кръгове и нестабилното вътрешно и външнополитическо състояние на империята, в разстояние на един месец планът е коригиран три пъти, но в общи линии окончателният вариант повтаря вече известните военностратегически постановки, а именно: военната кампания да продължи 14-15 седмици, главният удар да бъде нанесен западно от Русе, а след това да се ориентира в посока Търново-Одрин и при необходимост да се настъпи към Цариград.
По същото време в канцеларията на великия везир видни турски сановници определят стратегическите цели на предстоящия конфликт, като турското командване дава предимство на отбранителната тактика и бързото прегрупиране на войските, решавайки да съсредоточи най-добрите си сили в три участъка: укрепения четириъгълник Русе-Силистра-Шумен-Варна, прикриван от бойната линия Кюстенджа-Черна вода; по дунавското крайбрежие от Оряхово до Свищов и във Видин, откъдето да се следят действията на румънците и да се предотвратяват общи действия на руски и сръбски военни части. Отстъпление до северната страна на старопланинските проходи се предвижда само в краен случай.
По данни на руското разузнаване се предвижда турските планове да се осъществят от армия в Подунавието, която наброява 186000 души. С почти равни сили на Дунавския фронт – 190000 хиляди души разполага и руската армия с главнокомандващ Великият княз ген. Николай Николаевич, брат на руския император Александър ІІ. С развитието на военните действия численият състав на руската армия достига до 554000 души.
В областта на въоръжението, обаче, турската армия значително превъзхожда руската, тъй като е снабдена с модерните пушки „Пибоди –Мартини”, „Шнайдер”, „Уинчестър”, както и стоманени оръдия „Круп”. От действащата руска армия само 31 % разполага с по-модерната система „Бердана 2”, а останалата част е с „Крънка”, „Карле” и „Бердана 1”. В замяна на това, руската армия може да разчита на още един съюзник – българския народ и Опълчението. В присъствието на император Александър ІІ, освен предварителния план за водене на войната, са разгледани и т. нар. „Основания за организация на българската войска”. За командващ Българското опълчение е назначен ген. Николай Григориевич Столетов.
В деня на обявяването на войната руската армия преминава румънската граница и в три колони потегля към р. Дунав. На страната на Русия във войната се присъединяват Румъния и Черна гора.

На 15/27.06.1877 г. руската армия форсира р. Дунав при Свищов. Първа стъпва на българския бряг 14-а пехотна дивизия на ген. Михаил Драгомиров. Разделени в три отряда, войските продължават настъплението по предварително приетия план. При проследяване на военните действия се открояват три периода: настъпателен – от десанта при Свищов през юни и боя при Стара Загора и втория щурм на Плевен на 18/30.07.1877 г.; вторият период приключва с освобождаването на Плевен и пленяване армията на Осман паша на 28.11/10.12.1877 г. и трети, заключителен период /декември 1877 – януари 1878 г./, който завършва с подписването на Сан Стефанския мирен договор на 19.02/03.03.1878 г. На така очертаната схема на военните действия на Балканите съответстват и периодите в развитието на военните действия на Кавказкия фронт.
Руско-турската война 1877-1878 г. засяга непосредствено всички балкански страни и народи. Още в хода на подготовката на войната балканските правителства уточняват позициите си. Войната между Русия и Турция от 1877-1878 г. отново раздвижва балканските народи, дава тласък на националноосвободителните движения, създава условия да бъдат освободени и присъединени към балканските страни територии, които дотогава са под османска власт и допринася за установяването на напълно независими държави на Балканите.

Емилия Зорнишка, Регионален военноисторически музей – Плевен