Семейство математици от Плевен и тяхното приключение по Пътя Камино

Павлин и Ани Цоневи са учители по математика. Павлин е в МГ „Гео Милев” , а съпругата му в ПГ по туризъм „Алеко Константинов”. От 2004 година двамата са участници в Националния туристически поход „По стъпките на Левски”, като Павлин Цонев сега е и негов ръководител.

Това лято обаче освен по стъпките на Апостола, Павлин, заедно със своята половинка Ани, пое по още един път – свещения Път Камино / El Camino – Ел Камино/. Той е предизвикателство за много хора по света, решили сами или с близък за тях човек да изминат стотици километри пеша или на колело през Испания и да достигнат крайната точка на пътуването – град Сантяго де Компостела.

Едва 5 дни е имал Павлин, за да си събере мислите и да подготви раницата за El Camino. Толкова е било времето от завръщането от похода „По стъпките на Левски” до полета за Мадрид.  „Въобще не успях да се настроя за следващото си пътуване, тъй като в малкото време, което имах след похода трябваше да поздравя всички участници в него, понеже аз отговарям и за сайта, да благодаря на институциите и хората, които са ни помогнали. Но все пак багажът стегнахме и тръгнахме”, разказва Павлин.

Авантюрата на семейство Цоневи започва на 24 юли, когато със самолет пристигат в Мадрид. Заради грешка в резервацията в хотела в испанската столица, двамата остават един ден повече от плануваното преди да поемат по своя Път Камино. Ето какво разказа специално за „Плевен за Плевен” Павлин Цонев, за началото на пътешествието, за издръжливостта, за срещнатите по пътя хора и за това да сбъднеш една своя мечта.

Първата мида по Пътя от Леон

– Павлине, да започнем от началото – как решихте да тръгнете по Пътя Камино?

– Идеята дойде преди около 4 години. Аз бях на гурбет в чужбина – преподавах в българското училище в Братислава в продължение на 2 год. За първи път се разделяхме със съпругата ми за толкова време. Тогава и двамата по едно и също време гледахме филма „Пътя” с Чарли Шийн. И на двамата ни направи силно впечатление. Съпругата ми изчете и книгата на Ивинела Самуилова “ Къде отиваш, пътнико?“ за Пътя Камино. Интересувахме се за подробности около Пътя, търсихме информация за него. Много ни помогна и книгата на Родислав Стефанов „Камино де Сантяго“, която беше с нас и ни служеше за пътеводител. Така решихме в един бъдещ момент да направим това приключение за нас. Защото нито един от двама ни не е ходил в тази част на света и искахме да я видим. Без да уточняваме кога, без да се интересуваме дали ще е скъпо, решихме, че ще го направим. Така дойде 2015 г., когато си казахме, че ще осъществим нашето пътуване това лято. Децата са ни достатъчно големи, за да се справят сами, а родителите ни могат да се грижат за себе си и без наша помощ.

-Пътуването ви започна от Мадрид…

– Като всеки голям град в Мадрид има какво да се види, но на мен толкова големи и пренаселени градове не ми допадат. Освен това цялата информация там е на испански и не е достъпна за туристите, които не познават езика. Но ние разгледахме, видяхме. Най-много ни хареса Кралския парк „Ретиро” и там прекарахме повечето време. От Мадрид с автобус пристигнахме в Леон.

-И от там поехте по Пътя Камино?

– Да, от там тръгнахме по Пътя Камино. Това не е изходната точка – тя е в Пиринеите, на границата между Франция и Испания. Целият маршрут е с дължина около 800 км. Ние изминахме 330 км. Това, което бяхме прочели за Пътя Камино, е че тръгвайки от Леон можем да придобием представа какво представлява той. Освен това и време трябва. Ако искаш да изминеш целия Път ще са ти нужни поне месец и половина, а ние нямахме толкова много време. Също така трябва да си сигурен, че ще ти издържат краката. Никой от нас не беше ходил по 25-30 км всеки ден. Нашето пешеходно пътешествие беше  11 дни и с пътуването за и от Испания, стана 17 дни.

-Какво те впечатли, разкажи за срещите ви по Пътя?

-Леон ми направи впечатление на едно много живописно и интересно градче. От него ние потеглихме и като за първи ден, без да искаме поехме по един по-дълъг път. Когато решихме да потърсим място за нощувка се оказа, че не е толкова лесно. По Пътя има места за настаняване на пилигримите – т.нар. албергета. Те са общински, към Църквата или частни. Има голяма разлика в отношението към пътуващите в тези албергета. В общинските и църковните те посрещат с усмивка, по-гостоприемни са, цената на нощувката е по-приемлива, докато частните са направени за печалба. В едно от тях дори вода се наложи да си купим, че не ни дадоха да си налеем…

Пилигрим по Пътя

По време на Пътя преминахме през два региона в Испания – Кастиля и Леон и Галиция. Първият повече ми хареса, той е и по-развит, по-живописен е, с повече планини, там е и най-високата точка на Пътя Камино – Железният кръст, което е едно култово място. За съжаление, това, което на мен ми направи впечатление е, че заради засиления интерес към Пътя Камино в последните години, се е увеличил и търговския интерес към тази дестинация и романтиката, описана в книгите, е започнала сякаш да изчезва.

– А как е обозначен Пътят, може ли човек да се обърка?

-Между отделните градчета и села по Пътя има едни километрични камъни, на които е нарисувана по една жълта мидичка и стрелка. Това е обозначението за Пътя Камино, не можеш да се заблудиш. На места обаче търговци бяха слагали свои стрелки в жълто, за да отбият туристите към техните албергета. Ядосани пътешественици пък бяха изтривали тези фалшиви обозначения и слагали надписи, че това е лъжа и т.н.

Сенки по Пътя

-Какви хора срещнахте по пътя и имаше ли българи?

-Срещнахме две момичета – българки. Едното беше тръгнало самичко, сега беше завършила висше образование, а другата беше с приятеля си италианец, но тя дори и не живее в България. Масово по Пътя можеш да видиш испанци, италианци и французи.  Най-интересната ни среща беше в едно малко алберге в селцето El Acebo, където домакинът Педро ни нагости и с вечеря и със закуска, събра ни на една маса и ни създаде чудна обстановка за разговори. Хората, които видяхме там, после често срещахме по Пътя и си споделяхме преживяното. Това бяха  момче на 21 години от Хонг Конг, момиче от Австралия, няколко италианци, словенка и две литовки.  Като се разговорихме се оказа, че всеки един от тях имаше нещо общо с България. Например, един младеж от Италия се оказа добър приятел на съпруга на Ивет Лалова. Словенката пък попитала жена ми дали не сме учители, а и тя самата се оказа учител. Това, което ми направи впечатление е, че по Пътя можеш да видиш много млади хора – предимно наскоро завършили гимназия или университет. Те ходят сами или по двама. Не са компании за веселба, а искат да изминат Пътя Камино. За тях изминаването на този път е като символ на завършването на етап в живота им. Повечето са и ревностни католици.

Последната мида по Пътя

-Кога влязохте в град Сантяго де Компостела?

-Точно на датата, която празнувахме 22 години от сватбата ни – 7 август. Не го бяхме планирали и се получи много емоционално за нас. Получихме нашите сертификати за изминатия Път. Тук трябва да уточня, че за да бъде признато, че си изминал Пътя Камино, трябва в градчето, от където тръгваш да си закупиш специален паспорт и във всяко място, където нощуваш, да ти сложат печат. Пътят Камино може да бъде изминат по три начина – с колело, с кон или пеша. За да ти бъде признато изминаването пеша трябва да имаш поне 100 км зад гърба си, а с колело и с кон – 200 км.

В Асторга

Не успяхме да разгледаме Финистере – градче на брега на Атлантическия океан, на около 100 км от Сантяго де Компостела, което се е считало на времето за края на света и където се намира камъкът с нулевия километър на Пътя. До там можеше вече да пътуваме с автобус. Но на нас не ни остана време, тъй като трябваше бързо да организираме транспорта обратно към България. Не съжалявам, защото Пътят си е там от хиляди години, може отново да го изминем, и тогава вече целия.

– Какво усетихте при влизането си в Сантяго де Компостела – толкова чакано и планирано пътешествие?

– Развълнувахме се, но не успяхме да усетим напълно емоцията, защото бързахме да уредим връщането си. През целия Път носих със себе си българското знаме, но при бързането, забравих да си направя снимка с него пред катедралата в Сантяго де Компостела. Носих си носих тениската от похода и облякох нея. Затова и снимката ми във Фейсбук съм я нарекъл „Когато Левски срещне Сантяго”.

Въпреки несгодите, се радвахме, че сме стигнали успешно крайната цел в мир и разбирателство, вдъхновени за бъдещи проекти. Цялата старинна част на града беше пълна с пилигрими, които щастливо се прегръщаха, радваха, снимаха на площада пред катедралата „Сантяго де Компостела“. Самата катедрала не е така изрисувана и окичена, като тези във Виена и Будапеща, но е огромна и на много години. Пълна е с усмихнати хора и някак се чувстваш въодушевен от обстановката. Нещо специфично за нея е огромното кандило, което е окачено на въже, дъгло десетки метри, задвижва се с ръчна сила и се люлее по цялата дължина на катедралата.

-Следващото пътешествие на сем. Цоневи?

-Аз редовно съм в Балкана и това пътешествие по Пътя Камино няма да е последното за годината. Предстоят ни още…