На хорото – по нашенски *

Било е време, когато народът се е чувствал обединен, сплотен… и щастлив на хорото! И децата знаят (в историите така пише… все още…), че на мегданското хоро българинът се е чувствал свободен и обединен, че хорото е карало хората да се отпуснат, веселят и забравят поне за момент тежките житейски проблеми. Но така е било… А сега как е? Не знам как е, но явно не е така, както е било! Никога не съм мислил, че фолклорът може да разделя и да носи толкова много злоба и завист. Не знам, може би, защото не успях да се разболея от тази модерна за последните години нелечима болест, вярвах, че хората, занимаващи се с фолклор, са хора, носещи доброта, човещина, веселие и щастие на другите. Но, уви!!! Поредно мое разочарование!
Бях първият в България, който се сети за създаване на тези клубове за танцуване на български народни хора. Но истината е, че от 1990 г. започнах да преподавам в Англия и там видях, че такива клубове за балкански фолклор има в почти всички големи градове. Така и малко по-късно реших да има и Плевен такъв клуб, но да е за автентични български хора и там да се танцува за здраве и удоволствие, както бе в Англия. Започнах, но по късно прекъснах, защото имаше естествено проблеми за зала. След време пак започнах, започнаха и други колеги да създават такива клубове. Радвах се и истински се надявах най-после по ресторантите да не стават по 2-3 жени за някое хоро, а за кючек 20-30 човека. Виждам, че има напредък и дай Боже още 100 клуба такива в Плевен. Засега те са около 10…
Усетих, че има злоба и завист между колегите, която се пренася и на участниците в клубовете и затова реших да поканя всички колеги на приятелска среща, която по-късно да прерасне в приятелски срещи между участниците в клубовете в Плевен. На тези срещи, освен че фолклорът щеше да ги обедини, българските народни хора щяха да получат повече гласност и признание от другите граждани на Плевен, които не са все още толкова впечатлени от нашия фолклор. Както казах, фолклорът обединява! Но Петко Бочаров казваше „Да, ама не“… Никой не откликна на тази покана, т.е само един колега (който ми костваше доста време да агитирам да дойде) и който ми каза, че нямало да дойде, но искал да види лицемерието на колегите. Някои от тях не ме поздравяват дори! Същият каза още, че идеята е добра, но е малко късно. Не знам късно ли е човек да стане колегиален и добър. Мисля, че човек трябва винаги да опитва и да иска да е такъв.
Интересното е това, че преди да уточня датата, водих разговори с всеки един колега по отделно дали по телефона или на среща и всички ме питаха какво е казал другият колега, как е реагирал и че е имал проблеми с някой от тях. Тогава още повече разбрах колко много фолклорът е разделил моите колеги. Но не се отказах и насрочих среща, на която смятах да помогна да се хвърлят томахавките и да покажем, че сме първите клубове в България, които са обединени и сплотени. Но жалко… Дано един ден колегите разберат, че фолклорът губи от тяхната неколегиалност. Иначе, както съм казвал често пъти – и 100 клуба да са в Плевен за всеки ръководител ще има хляб.
Като за финал ще се обърна към колегите – знайте, че клубът за танцуване никога няма да стане „танцов състав” или „ансамбъл”. Това са други категории. Ако има от вас някой, който не се е реализирал като ръководител на танцов състав или ансамбъл, не е това начинът. Запомнете – клубовете са за здраве и удовоствие!
Джейлян Демирев, ръководител на Фолклорен клуб „Северняците“ – Плевен
* Текстът е публикуван без редакционна намеса, като единствено заглавието е на „Плевен за Плевен“