Актьорът Бебо Домусчиев: Балетната школа при „Съгласие“ е огромен коз за нашия град

При препълнена до краен предел зала се играе вече седмица най-новата продукция на Балетната школа при читалище „Съгласие“ – спектакълът „Приказка за грамофона“. С него първата в страната читалищна балетна школа отбелязва 60 години от своето основаване, а той е и част от програмата, с която „Съгласие“ чества 145 години от създаването си. Режисьор на постановката е актьорът Христо Домусчиев – Бебо, хореографията е дело на художествения ръководител на школата Маня Николова, репетитор е Валя Козовска, а сценограф – Иван Велчев – Йово.
Минути след поредния успешен спектакъл на „Приказка за грамофона“ неговият режисьор даде специално интервю за читателите на „Плевен за Плевен“.

– Бебо, защо избра акцентът в тазгодишния спектакъл на Балетната школа да падне точно върху грамофона?
– Като цяло, екипът на читалището хареса идеята спектаклите да не бъдат подчинени изобщо върху приказките, а да има една определена тема. Ще призная, че колебанията ни бяха дали постановката да бъде за грамофона или за телефона. Спряхме се на грамофона, защото от една страна той възпроизвежда музика, а от друга е малко познат сред младата публика. Но телефонът определено не е отпаднал като идея, тъй като предстои да решим кое ще е изобретението, на което ще бъде посветен следващият спектакъл. Определено, идеята ни не е да правим концерти, а да има разказ с начало, развитие и край, за да могат децата да запомнят и да им бъде любопитно. Малкото дете трудно би възприело балета, тъй като той е най-сложното сценично изкуство. Точно поради тази причина вкарваме в спектакъла и брейк, и рок, а дори и фолклор.
– Срещна ли разбиране вашият екип от ръководствата на плевенските училища?
– Определено. С колежката от Театъра Мариета Калъпова вече дълги години работим не само с училищата, но и с детските градини и там ни познават и имаме своя авторитет. От друга страна, старанието ни е това, което се случва, да бъде приближено в максимална степен до професионализма. Не крия, че в началото беше доста трудно, но с течение на времето участниците в спектакъла разбраха какво говоря, а аз – какво те искат. Младостта и буйността понякога избива, но се оправям лесно, когато кажа, че нещо не е правилно. Сцената е магия и всеки самодеец – независимо дали е певец, инструменталист, балетист или актьор, трябва да знае, че за да се получи фокусът, трябва да се спазва дисциплина.

– А какви са впечатленията ти за обратната връзка от страна на публиката?
– Постоянно по улиците ме спират учители, които ми споделят, че харесват това, което правим. А усещам, че и децата го харесват. Актьорът чувства какво е настроението в салона и разбира дали представлението допада на публиката или не. Едва ли аз съм човекът, който трябва да дава оценки за „Приказка за грамофона“, но според мен това е един спектакъл, който е добър за възпитанието както на тези, които са на сцената, така и на тези в публиката.
– Какво, все пак, остава зад кулисите?
– Това е друга тема, зрителят не трябва да знае всичко. Все едно да знаеш как фокусникът си сваля главата – едва ли в такъв случай би посетил представлението му. В театъра има едно тайнство, както е и в религията. Трябва да има някаква дистанция и не бива всичко да се разказва. Лично аз съм малко сприхав като характер и по време на репетиции не винаги е тихо. Карам се, викам – децата мълчат, крият се, но това се забравя в процеса на самата работа.
Най-хубавото е, че Балетната школа поддържа своите традиции вече 60 години и е чест за читалище „Съгласие“, че въпреки нямането, продължава напред. Защото в нашия град традициите на самодейността почти изчезнаха, а тук е мястото на Общината, която трябва да обърне внимание на своите деца.

– Не е ли това основният проблем не само в Плевен, но и в цялата страна?
– Държавата си е държава, но според мен трябва да се почне от най-ниското ниво – семейството, през квартала, общината, областта, чак тогава държавата, та да стигнем и до Европейския съюз. Сами виждате как ЕС отпуска маса пари по различни проекти и програми, но те много често потъват незнайно къде. А един Господ знае дали този проект е спечелен, защото човекът, който стои зад него, има талант да прави примерно балет или защото умее да борави със средства. В този смисъл, това, което се прави в Балетната школа на „Съгласие“, е нещо уникално. И не го казвам, защото съм поканен като режисьор тук – аз ще защитавам своята работа, където и да ме извикат. И ако тя докаже своите стойности, бих я защитил два пъти по-силно.

Гледахте премиерата на „Приказка за грамофона“ и видяхте, че това са 50-60 деца. Далеч не е толкова лесно да ги накараш да идват непрекъснато в школата от най-ранна възраст, след това да ги облечеш, да им направиш декор, за да играят не просто балет, а балетен спектакъл, който може да бъде продаван на публиката. Не бива на такъв огромен труд да се поглежда с лека ръка! Ето защо, според мен, не е редно всяко читалище да се занимава безразборно с всякакъв вид дейност, а да бъде профилирано. Тук, например, ще има балет и фолклорни танци, там – изобразително изкуство или театър. Нека тогава управниците дойдат и видят техния продукт и ако преценят, че той има някаква стойност, поне един да има смелостта да каже: „Трябва да се погрижим за тези деца“. Това, разбира се, не означава, че трябва някой друг да бъде лишен от средства, но определено е нужно да има кантар. А не с лека ръка да се раздава на всички читалища по равно. Човек не може да се нахрани с една филия хляб, но ако видиш, че този, който е много гладен, има стойност като го нахраниш – дай му целия хляб. В този смисъл, Балетната школа при „Съгласие“ е огромен шанс и коз за Плевен. Друг е въпросът дали хората, които ни управляват, имат очи за това. Аз не съм нито от тези, нито от онези. Имам познати от всички политически сили и многократно съм ги канил да дойдат и да видят какво се прави в читалището. Най-малкото, за да бъдат наясно за какво пледират, щом се съберат в Заседателната зала.

– Оптимист ли си, че нещата могат да се променят в положителна посока?
– Оптимист съм, но не и за онази схема, по която се работеше едно време на принципа „Държавата осигурява“. В момента средствата се разпределят по друг начин – трябва да ги заслужиш, за да ги имаш. Колкото до ситуацията в нашия град, според мен този Общински съвет трябва да спре да се кара вътре в себе си и да помисли за децата на Плевен. Прекалено много неща съсипахме през годините – и Опера, и Театър, и Северняшки ансамбъл, и Групата на художниците. Всичко е съсипано – няма защо да се лъжем. Затова е крайно време на преден план да излязат мъдрите хора, които могат да съберат около себе си съмишленици с възрожденски дух и малко по малко нещата да започнат да се случват. Иначе водим една безсмислена война за пари, надмощие и власт, която не оправя ситуацията.