Цветан Антов: От 1989 г. насам държавата е абдикирала от спорта

Баскетболният тим на „Спартак” (Плевен) стана носител на наградата „Отбор на годината” на Плевен за 2013 г. Призът взеха капитанът на отбора Илия Станков и президентът и треньор на „Спартак” Цветан Антов. Ето какво сподели легендата на плевенския баскетбол минути след церемонията.

– Г-н Антов, ласкае ли ви фактът, че отборът на „Спартак” получи наградата за „Отбор на годината” за 2013 г.?
– Благодарен съм за наградата, но тя не ме радва толкова, тъй като не сме постигнали кой знае какви големи успехи, а и за никого не е тайна, че спортът в града, за съжаление, не е на много високо ниво. Ако имаше по-голяма конкуренция в спор за тази награда щях да бъда много по-удовлетворен.
– Каква очаквате да бъде следващата година за баскетбола в Плевен?
– Определено, очакванията ми са да бъде по-добра отколкото тази. Всички отбори в първенството имат много високи бюджети, а от това зависи и представянето им. Сами виждате, че в останалите тимове има по четирима-петима чужденци, като през тази година ние успяхме да привлечем двама. Чужденците до голяма степен променят класата на отбора.
– От друга страна не е ли жалко, че се разчита на чужденци, а не на млади момчета от школите?
– Жалко е, но в момента има двама или трима национални състезатели, които са без отбори, тъй като финансовите им изисквания са твърде високи. А за сметка на това се намират чуждестранни състезатели, особено американци, по-евтини от родните състезатели на средно ниво, където вече идва моментът с конкуренцията. Лошото е, че нямаме подрастващи, които да попълват мъжките гарнитури. Това няма как да се промени с магическа пръчка.
– А къде се крие проблемът – в базите или в качеството на работа с младите?
– Всичко е свързано. Според вас, в Плевен има ли база, в която може да се работи нормално, в който и да е вид спорт? За баскетбол, например, имаме една зала „Балканстрой”, която е отдалечена от центъра на града и учениците от Спортното училище трябва да пътуват по 30-40 минути, докато стигнат там. Отделно, нашите училища не разполагат със спортни салони с размерите на баскетболно игрище. Не знам по какви критерии са правени, но са поне с 10 метра по-къси на дължина. Да не говорим за проблема с отоплението. Малката ми дъщеря тренира волейбол в зала „Спартак”, където през зимата вътре е по-студено отколкото навън. Едва ли при тези условия децата ще могат да напреднат, а като няма добри условия, специалистите също си търсят прехраната на друго място.
На първо място, отношение по въпросите на спорта трябва да вземе държавата, която е абдикирала от него от 1989 г. насам. Не може през 1988 г. да сме четвърти по медали на Олимпиада и то с дисквалификация за допинг на щангистите, а сега да не можем да вземем дори един медал.
– Какви са амбициите на „Спартак” за догодина?
– Надявам се да се представим по-добре. Както вече казах, и да гоним някакво по-предно класиране, много е важно какви ще бъдат селекциите на другите отбори. Иска ни се да сме по-напред, но всичко е свързано с финанси. Силата в колективните спортове е на база бюджет – колкото е по-голям той, толкова по-класни състезатели ще можеш да привлечеш. Категорично не се предаваме, но това са реалностите.
– А има ли спонсори, които да инвестират в плевенския баскетбол?
– Само един, за съжаление.