Проф. Петко Ганчев: Крайно време е Плевен да отдаде дължимото на Девета пехотна дивизия

Проф. Петко Ганчев е роден през 1941 г. в с. Староселци, Плевенско. Завършва философия и история в Софийския университет. Работил е основно в БАН – в Института за философски изследвания и в Института за съвременни социални теории, доктор на философските науки, професор във Варненския свободен университет „Черноризец Храбър“. Избран е за народен представител в 39-то Народно събрание. Назначен на 25.04.2005 г. за извънреден и пълномощен посланик на Република България в Република Беларус. Автор е на повече от 40 книги и множество научни разработки. Понастоящем е председател на Геополитически център „Евразия“.
Във вторник проф. Ганчев гостува в Читалище ЛИК – Плевен, където представи най-новата си книга „Философът“.

– Проф. Ганчев, разкажете ни повече за повода за настоящата визита.

– В приятелски отношения съм с екипа на Читалище ЛИК, заедно с който преди около година и половина направихме в Плевен представяне на една от новите ми книги тогава. В края на лятото излезе 41-ата ми голяма книга „Философът“ и аз се обадих на хората от Читалището, за да организираме представяне на романа. При последното ми гостуване имаше една будна аудитория, като ще се надявам тя да бъде тук и сега, за да направим разговор по темите, заложени във „Философът“.

В тази книга има много за Плевен. Отделена е специална глава за Девета пехотна плевенска дивизия, в която аз разказвам за съдбата на една група герои по време на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Разказвам за героизма на тази дивизия, която бе оценена през XX век, като непобедимата българска дивизия, а това е повод за огромна гордост. От Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва публикуваха тази глава в две части в списание „Българско войнство“, като не скриха възторга си от факта, че е намерена мярата между лична съдба и случилите се исторически събития.

– Лично вие познавал ли сте някои от хората, чийто истории са описани в книгата?

– Да, имал съм възможността да разговарям с някои от тях, когато вече бяха на преклонна възраст. Те са от моя род и по майчина, и по бащина линия, което ми даде допълнително основание през личните им съдби да разкажа за това историческо събитие. Самата книга започва с историята на двата рода от началото на XIX век. Майчиният ми род идва от Охрид през 1815 г., това е семейство с трима синове и една дъщеря и именно малкият син – Павел Диков, е един от героите, движещи събитията в първата част. Той е човек, участвал във войната от 1828-1829 г., която Русия води с Турция, но за която се говори сравнително малко. Тук съм прибавил един художествен момент, свързан с напускането му на армията след края на тази война. Прощавайки се с командващия, Павел отбелязва, че руснаците са направили всичко за Сърбия, Гърция, Влахия и Бесарабия, които получават пълна автономия, но не така стоят нещата за България. Тогава висшият военен му отговаря, че обикновените българи са помагали, но големците са се покрили и така няма кой да поеме властта. Именно тук е трагизмът, че по това време се раждат Левски, Раковски, Ботев или образно казано закъсняваме с 50 години. В исторически план те не са кой знае колко, но в тази епоха на динамика и бързо развитие са много значими.

– Отделяте специално място в книгата си на Девета пехотна плевенска дивизия. Според вас, в днешно време подвигът й не е ли позабравен, дори и от плевенчани?

– Позабравен е и то не малко. Коментирали сме темата с представители на плевенския интелектуален елит. В града няма дори паметник на дивизията. Според мен е крайно време нашите управници най-после да отдадат достойна почит на тези герои на България, на тези изключително смели мъже.

– Споменахте българските големци, променили ли са се те близо два века по-късно?

– Аз съм доста критично настроен към тях, въпреки че бях в активната политика. Според мен, почти не са се променили, нищо че се сменят етикети и идеологически табели. Манталитетът им е един и същ. Смятам, че в Парламента има доста семпли и неподготвени хора, които не разбират от нищо и буквално се упражняват върху нас. А резултатите са видни. Всичко това за мен е псевдодемокрация.