Момчил Николов представя днес в Плевен новия си роман „Последната територия“

Днес, 23 декември, от 18 часа, в Арт център Плевен ще бъде представен новият роман на писателя Момчил Николов „Последната територия”.

Момчил Николов е роден през 1970 г. в Плевен. Завършва медицина. Автор е на книгите: „Пътници“ (повест, 1997), „Разкази“ (1998), „Фрагменти от стая“ (разкази и пиеса, 2000), „Лудата Дорис“ (двуезична: български – английски, 2001), „Hash Oil“ (2004), „Горният етаж“ (2006), „Кръглата риба“ (2008) и „Машини за любов“ (2011). Получавал е следните награди: 1999 – за дебютен роман – на в. „Литературен форум“ – за романа „Foxy lady“; 2000 – за принос към културата – на община Плевен; 2001 – пиесата „Наблюдателят“ е номинирана в националния конкурс за драматургия „Иван Радоев“; 2001 – награда от литературния конкурс на сп. „Егоист“; 2002 – голямата награда от литературния конкурс за къс разказ „Рашко Сугарев“; наградата за съвременна българска художествена проза „Хеликон“ (2008).

Новият роман на Момчил Николов – „Последната територия” е на издателство „Сиела“. Художник на корицата е Дамян Дамянов, а фотограф – Здравко Ружев. Специализирани литературни медии и критици определят романа като „събитие на литературната 2016-та година“!
…„Последната територия“ е събитие. Не само за българската литература, убедена съм. Това е книга над българския литературен контекст, един от редките случаи, когато роман на голяма тема не е по-малък от самата нея.Сюжетът е реалистично фантастичен, като при всяка антиутопия. Сложната структура на романа не позволява той да се преразкаже като проста история, но в общи линии става дума за това как хората се научават да управляват сънищата си – първоначално като психотерапевтичен експеримент, а впоследствие и непрекъснато. Последната територия е именно сънят, наричан често „малката смърт“. / Силвия Недкова, http://www.ploshtadslaveikov.com/

…Първоначалните похвали за „Последната територия“ изглеждат странно единодушни: въртят се около впечатлението, че този роман „не прилича на български“. Като с това имат предвид, че в него няма провинциалност, няма го кроткото стесняване на хоризонта, усещането, че слушаш нещо, разказано от съседа. Вярно е, че „Последната територия“ е голяма книга – като обем, като амбиция и, най-важното, като мащаб. Но нека все пак уточня, че не е и книга, която бяга от българската проблематика, просто успява да я постави в глобален контекст. София присъства тук не по-малко от Барселона. Кафене, което посещавам често, присъства и то по доста колоритен начин, впрочем, Момчил Николов работи добре с колорита. Но да, романи като „Последната територия“ наистина рядко се пишат в България, защото това не е роман за един или друг аспект от живота на българите – а роман за сънищата. /Ангел Игов, http://www.kultura.bg/
…Няма как да не бъде подчертано и чисто естетическото удоволствие, което носи книжното тяло с елегантната си корица. Портретното изображение на богиня от звезди, родена в нощното небе, води до неподправена визуална наслада. Красивото лице всъщност е проекция на Земята, наблюдавана от космоса през нощта…
В книгата има любовни истории, които блестят с божествена чистота, и такива, които стават прозрачни под светлините на реалността. Има факти, базирани на задълбочени проучвания, и фикции, пораснали от въображението на автора. Има полярни прояви на човешкото поведение и прояви на съвсем нечовешко такова. Дали ще откриете всички елементи с един прочит зависи от това как се ориентирате в непознати територии. /Снежана Янева, http://chetivo.bg